Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Смрачаваше се. Тя мушна ръце под мишниците, защото кристалът също се беше охладил и почти не сияеше. Само да имаше начин да влее сила в него, за да се стопли. Тиан подири полето, но не усети нищо. Може би се намираше прекалено далеч от възловата точка, макар това да ѝ се струваше малко вероятно.

Тя изяде нова дажба, състояща се от сушени плодове, ядки и лой. Храната се превърна на тухла в стомаха ѝ. След като потри нозе в напразен опит да ги сгрее, занаятчията се уви с палтото и се облегна на стената, за да си почине. Стараеше се да не заспива, но непрекъснато се унасяше и се сепваше в последния момент, само за да задреме отново.

А отвън бурята достигаше връхната си точка. Снегът натрупваше със смайващи темпове. Край фабриката вече бе натрупал до половината стена, а какво остава за тук, високо в планината. Тукашните преспи бяха още по-дълбоки. Към полунощ бе навял четири дължини и нямаше никакво намерение да спира.

В снежната си пещера Тиан сънуваше подобаващи сънища — студ. Явно подсъзнанието ѝ ѝ ги подаваше. Целият свят бе изграден от студ. Само студ…

Помощ!

Първоначално тя не осъзнаваше откъде идва викът. Възможно беше дори да е рожба на собствения ѝ ум. Във всеки случай той прониза синапсите ѝ.

Помощ!

Дълъг сън, бавно застиване, забавяне на всички телесни процеси. Неусетно тя се доближаваше до предела, отвъд който връщането бе невъзможно.

ПОМОЩ!

Тиан трепна насън и потъна в съновидение, съсредоточено около светла точка. Светлата точка бавно се движеше сред мрак. След себе си тя остави няколко петънца, за да започне друго очертание, при което пораждаше още точки. И нова линия.

Едва след стотната черта замаяното ѝ съзнание започна да различава образ. Поредица хоризонтални линии, вертикални и два диагонала. Последните излизаха от един вертикал. Всичко това съграждаше толкова бегъл образ, че Тиан различаваше единствено геометрични фигури.

Внезапно той изникна. Младият мъж от балкона. Ръцете му бяха повдигнати умоляващо.

— Тук съм — простена Тиан. Устата ѝ се вледени.

Той не беше чул, защото образът не се промени.

Помощ!

Тя опипом подири сферата, хедрона и шлема, убеди се, че захранващият кристал си е на мястото, след което много бавно си сложи шлема. Изстиналите проводници изгаряха кожата ѝ, но Тиан не обърна внимание.

Занаятчията започна да променя топчетата и жиците, опитвайки позиция подир позиция, за да настрои сферата към хедрона. Внезапно синхронът бе постигнат. Две плавни струи се сляха. Сияещите линии изчезнаха, заменени изцяло от онзи младеж.

Коя си ти? — изрече той директно в ума ѝ. Отново говореше по онзи специфичен начин. К-о-я с-и т-и?

Гласно тя рече:

— Аз съм Тиан. С теб вече говорихме веднъж. Аз съм занаятчия от Сантенар.

Покажи ми се, Тиан.

Засрамено, защото очевидно той бе заможен и от добро семейство, а пък тя не притежаваше нито една от тези характеристики, Тиан представи образа си. Това беше онази Тиан, която бе зърнала в огледалото на размножителната палата, когато двете слугини за пръв път ѝ бяха сложили грим и ѝ бяха направили прическа. Та това пак си беше тя. Не ежедневната Тиан, но пак си беше Тиан. Почувства се леко гузна заради заблудата.

Тиан! — ахна той. — Ти си прекрасна.

Тя почувства топлина.

— Как се казваш? — попита колебливо.

Минис, приемен син на Витис от клана Интис. Първи клан!

Той толкова приличаше на онези принцове, които баба ѝ беше описвала. Само че в момента Минис се намираше в смъртна опасност. Също като самата Тиан.

— Ще ми се да можех да ти помогна, Минис, но съм в капан.

Защо? — рязко попита той. — Не мога да разчета бъдещето ти.

Тиан се зачуди на наблягането му. Значеше ли това, че той бе в състояние да разчита бъднините на всички останали?

Тя обясни ситуацията си.

Минис изчезна, а тя попадна в някакво състояние на полубудност, засенчено от мъката по загубата му. Цялото ѝ тяло трепереше от студ. Сигурно укритието ѝ бе покрито с дълбоки преспи. Тиан започна да прикляква, за да раздвижи и стопли краката си, но и след това продължаваше да чувства студа. Също така се чувстваше и леко замаяна. Може би въздухът ѝ свършваше? Тя опита да разшири пещерата си, като внимаваше да не отстрани някой от блоковете. Защото ако снегът я затрупаше…

Тиа…

Съзнанието ѝ бе докоснато от бегъл шепот. Минис я викаше! Занаятчията откри затрупания си шлем, трескаво го сложи, като потръпна от ледния му допир.