Роберт Говард - Конан Воинът

— Значи ти също си варварин? — неволно възкликна той.

Другият кимна, без да се обиди.

— Аз съм Конан Кимериеца.

— Чувал съм за теб. — В погледа на Балтус се появи жив интерес. Кимерийците бяха варвари не по-малко жестоки от пиктите, но по-интелигентни. Очевидно Конан бе прекарал доста време сред цивилизовани хора, макар че този контакт не го беше облагородил, нито бе отслабил примитивните му инстинкти. Опасенията на Балтус се превърнаха във възхищение, докато наблюдаваше леката котешка стъпка, с която кимериецът се движеше по пътеката. Смазаните брънки на ризницата му не тракаха, а Балтус бе убеден, че Конан може да се плъзне през най-дълбокия гъсталак или през най-сплетения шубрак безшумно, като всеки пикт.

— Ти не си гундериец? — Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.

Балтус поклати глава.

— Аз съм от Тауран.

— Виждал съм добри горяни от Тауран. Но босонийците ви пазят вас, аквилонците, от външната пустош вече много векове. Трябва да заякнете.

Това беше вярно; босонийските блата, с техните укрепени селища, дълго служеха като буфер на Аквилония срещу варварите. Сега сред заселниците отвъд Гръмотевичната река израстваха горяни, способни да посрещнат варварите със собствените им хитрости, но броят им беше твърде незначителен. Мнозина край границата бяха като Балтус — повече заселници, отколкото горяни.

Слънцето не беше залязло, но вече не се виждаше, скрито зад гъстата гора. Сенките избледняваха сред дърветата, докато двама спътници продължаваха по пътеката.

— Ще се мръкне, преди да стигнем до форта — небрежно подхвърли Конан. — Слушай!

Спря на място, приведе се с ръка на меча и се превърна в диво въплъщение на подозрението и злобата, готов да скочи и да разкъсва. Балтус също го чу — див писък на човек, примрял от страх или вече агонизиращ.

Конан хукна веднага, спусна се по пътеката и с всяка крачка увеличаваше разстоянието между себе си и своя изтощен спътник. Балтус изруга. В селищата на Тауран го смятаха за добър бегач, но Конан го оставяше зад себе си с учудваща лекота. После Балтус забрави умората си, тъй като до ушите му стигна най-страховитият вик, който някога бе чувал: демонични нотки на отвратителен триумф.

Балтус се препъна и се обля в студена пот. Но Конан не се поколеба, стрелна се в един завой по пътеката и изчезна, а Балтус, паникьосан от това, че е останал сам с този ужасен крясък, още вибриращ със страховитото си ехо в гората, събра всичките си сили и се втурна след него.

Аквилонецът залитна и спря, капнал от умора. Кимериецът се беше изправил над някакво сгърчено тяло, но не гледаше трупа, който лежеше в окървавения прах, а се взираше в бездънната гора от двете страни на пътеката.

Балтус промърмори ужасна клетва. На пътеката лежеше тяло на мъж — нисък, дебел, обут в позлатени ботуши и облечен, въпреки горещината, с хермелинова туника, като всеки богат търговец. Тлъстото му бледо лице бе замръзнало в ужас: гърлото му беше прерязано от ухо до ухо като с бръснач. Късият му меч си стоеше в ножницата, което показваше, че е бил ударен без никаква възможност да се защити.

— Пикт? — прошепна Балтус и се взря в дълбоките горски сенки.

Конан поклати глава, изправи се и се намръщи, втренчен в мъртвия.

— Горски дявол. Този е петият, за Бога!

— Какво искаш да кажеш?

— Чувал ли си някога за пиктийския жрец Зогар Саг?

Балтус смутено поклати глава.

— Той живее в Гвавела, най-близкото село отвъд реката. Преди три месеца се скри край този път и открадна няколко товарни мулета от един голям керван, тръгнал към форта — някак си успял да привлече водачите. Мулетата принадлежаха на този човек — Конан небрежно посочи трупа в краката си — Тиберий, търговец от Велитриум. Бяха натоварени с бурета бира и старият Зогар спрял да се накърка, преди да се прехвърли отвъд реката. Един горски страж на име Соракт го проследил, после завел Валаний и трима войници до мястото, където старият лежал мъртво пиян в гъсталака. По настояване на Тиберий, Валаний хвърлил Зогар Саг в тъмница. А това е най-гол ямата обида за един пикт. Той успял да убие пазача и да избяга, после се заканил, че ще убие Тиберий и петимата мъже, които го заловили, и то така, че аквилонците да треперят в продължение на векове.

И така, Соракт и войниците са мъртви. Соракт беше очистен край реката, а войниците — под самите стени на форта. Сега и Тиберий е мъртъв. Но не са ги убили пиктите. Всяка една от жертвите — с изключение на Тиберий, както виждаш — беше обезглавена. Без съмнение главите им сега украсяват олтара на бога, пред който се кланя Зогар Саг.