Роберт Говард - Конан Воинът

— Жена! — извика по-младият. — Жена вика!

— Някоя заселничка се е заблудила в гората — изджавка Конан и остави носилката. — Сигурно си търси кравата. Стой тук!

Шмугна се в листака като вълк, тръгнал на лов. Косата на Балтус настръхна.

— Да стоя тук с този труп и с онзи дявол, който се крие в гората? — извика той. — Идвам с теб!

И без да дочака отговор, хукна след кимериеца. Конан погледна към него, но не възрази, макар че не забави ход, за да се нагоди към по-късите крака на спътника си. Балтус се задъха от ругатни, когато кимериецът отново изчезна от погледа му като привидение сред дърветата. Конан изскочи на една поляна, наведе се, озъбен и с вдигнат меч.

— Защо спираме? — изпъшка Балтус и изтри потта от челото си.

— Викът се чу от тази поляна или отнякъде съвсем наблизо — отвърна Конан. — Никога не бъркам мястото на звуците, даже в гората. Но къде…

Изведнъж звукът проехтя отново — зад тях , по посока на пътеката, от която току-що бяха пристигнали. Надигна се пронизително и жаловито, вик на жена, изпаднала в безумен ужас… И после шокиращо се промени в изблик на подигравателен смях, който би могъл да излезе само от устата на някой демон от дъното на Ада.

— Какво, в името на Митра… — Лицето на Балтус бе като бяло петно в мрака.

Конан бясно изруга, обърна се и хукна обратно, а аквилонецът закуцука объркано след него. След миг се блъсна в кимериеца, който бе замръзнал на мястото си, и отскочи от загорелите му рамене. Конан сякаш се беше вкаменил.

Балтус погледна през рамото му и усети, че косата му настръхва. Нещо се движеше през гъстите храсти, ограждащи пътеката. Нещо, което нито вървеше, нито летеше, а като че ли се плъзгаше като змия. Но не беше змия. Не можеше да различи очертанията му, но то беше по-високо от човек. Излъчваше странен блясък, нещо като блед син пламък.

Конан диво изруга и метна брадвата си с всичка сила. Но нещото продължи, без да промени посоката си. Видяха го само за няколко мига — високо, тайнствено същество, мъгляв пламък, понесъл се из гъсталака. После то изчезна и гората потъна в бездънната си тишина.

Конан се хвърли през листака към пътеката. Ругатните му, докато Балтус куцукаше след него, бяха зловещи и пламенни. Кимериецът стоеше над носилката, върху която лежеше тялото на Тиберий. И това тяло вече си нямаше глава.

Изигра ни с дяволското си мяукане! — изрева Конан и гневно завъртя огромния меч над главата си. — Трябваше да се сетя! Трябваше да надуша, че е номер! Сега пет глави ще украсяват олтара на Зогар.

— Но какво е това, което може да плаче като жена и да се смее като дявол, а и да грее като адски огън, докато се плъзга сред дърветата? — изпъшка Балтус и изтри потта от пребледнялото си лице.

— Блатен дявол — мрачно отвърна Конан. — Грабвай тези пръти! Все пак ще занесем тялото. Сега поне ще ни е по-леко.

С този черен хумор той сграбчи кожената примка и тръгна по пътеката.

Форт Тускелан се издигаше край източния бряг на Черната река. Вълните й миеха подножието на крепостта. Тя бе изградена от дънери, както и всички сгради вътре, включително и главната кула, в която се намираха покоите на губернатора. От тях се виждаха стените и мътната река. Отвъд реката се простираше огромна гора, чийто гъсталак достигаше почти до мъхестия бряг. По дървения парапет денем и нощем крачеха хора и наблюдаваха тази гъста зелена стена. Часовоите знаеха, че тях също ги наблюдават — жестоко, алчно, с безпощадността на древната омраза. За неопитното око гората отвъд реката изглеждаше пуста и безлюдна, но там кипеше живот. Бе населена не само с птици, зверове и влечуги, но и с хора, най-жестоките от всички хищни зверове.

Там, във форта, свършваше цивилизацията. Форт Тускелан беше последният пост на цивилизования свят. Той представляваше най-западното укрепление на господстващите хиборейски раси. Зад реката, в сенчестите гори, все още царуваше примитивното и първичното. По сламените колиби висяха озъбени човешки черепи, а в заграждения от кал горяха огньове и тътнеха тъпани; копия стърчаха в ръцете на мургави, мълчаливи мъже със сплъстени черни коси и със змийски очи. Тези очи често присветваха злобно, втренчени през храстите във форта отвъд реката. Едно време мургавите мъже бяха построили колибите си на мястото на форта. Те имаха колиби и там, където сега се ширеха полята и се издигаха дървените къщи на русокосите заселници, далеч отвъд Велитриум — този суров, размирен граничен град край бреговете на Гръмотевичната река. Колибите им стигаха чак до бреговете на онази река, която минава край Босонийските блата. Първо дойдоха търговците и жреците на Митра. Вървяха с боси крака и празни ръце, а повечето от тях умираха с ужасна смърт. Но ги последваха войниците и мъже с брадви в ръцете, жени и деца във волски коли. С клане и жестокост аборигените бяха изтикани назад, до Гръмотевичната река, и още по-назад, отвъд Черната река. Мургавият народ обаче не забрави, че Канаджохара някога е била негова.