Роберт Говард - Конан Воинът

— Пикт, по дяволите! — възкликна пътникът.

Пламналите сини очи се обърнаха към него.

— Изненадан ли си?

— Защо, във Велитриум ми казаха, че тези дяволи понякога се прокрадват през границата. Същото ми споменаха и в колибите по пътя, но не очаквах да срещна някой от тях толкова надалеч във вътрешността.

— Ти си само на четири мили на изток от Черната река — осведоми го непознатият. — Те са израснали на миля от Велитриум. Никой заселник между Гръмотевичната река и Тускелан не може да се чувства в безопасност. Започнах да следя това куче на три мили южно от форта тази сутрин и го гоня чак досега. Настигнах го точно когато пускаше стрелата си срещу теб. Още миг, и щеше да гостуваш в Ада. Но му обърках прицела.

Слисан, пътникът опули очи към едрия мъж. Този човек бе преследвал толкова дълго един от горските дяволи и бе го убил неочаквано! Това означаваше, че той превъзхожда даже горските стражи от Канаджохара.

— Значи ти си от гарнизона на форта? — попита той.

— Не съм войник. Получавам заплата и дажби на офицер, но си върша работата в гората. Валаний знае, че от мен има повече полза, ако бродя край реката, отколкото ако седя затворен във форта.

После внимателно изрита тялото дълбоко в храстите, събра клоните им отгоре и се обърна към пътеката. Другият го последва.

— Казвам се Балтус — представи се той. — Снощи бях във Велитриум. Не съм решил дали да си наема малко земя, или да остана на служба във форта.

— Най-добрата земя край Гръмотевичната река вече е взета — изръмжа убиецът. — Има чудесна земя между Потока на скалповете — минал си през него преди няколко мили — и форта, но е дяволски близо до реката. Те невинаги идват по един. Някой ден ще се опитат да изметат заселниците от Канаджохара. И вероятно ще успеят. Все пак колонизацията е шантава работа. Има много хубава земя на изток от Босонийските блата. Ако аквилонците разорат някои от големите парцели и посеят пшеница — там, където сега се ловуват само елени, не е необходимо да прекосяват границата и да отнемат земята на пиктите.

— Странни думи за мъж, който служи при губернатора на Канаджохара — възрази Балтус.

— За мен това няма значение — сопна се другият. — Аз съм наемник. Продавам меча си на онзи, който даде най-високата цена. Никога не съм сял пшеница и никога няма да го правя, поне докато има какво да жъна с меча си. Но вие, хиборейците, сте се разширили, колкото можете. Прекосихте блата, изгорихте няколко села, изтребихте няколко клана и границата ви стигна чак до Черната река. Но аз се съмнявам дали ще можете да задържите дори това, което сте завоювали. Никога няма да преместите границата си по-далеч на запад. Идиотският ви цар не разбира как стоят нещата тук. Няма да ви изпрати достатъчно войници, а пък тук няма достатъчно заселници, които да удържат една силна атака отвъд реката.

— Но пиктите са разпилени на малки кланове — настоя Балтус. — Те никога няма да се обединят. Можем да унищожим всеки клан поотделно.

— Или всеки три-четири клана — допълни другият. — Но някой ден ще израсне човек, който ще обедини тридесет-четиридесет клана, точно както стана с кимерийците, когато преди години гундерийците се опитаха да се преместят на север. Те се опитаха да колонизират южните блата на Кимерия. Унищожиха няколко малки клана, построиха укрепен град, Венариум. Останалото го знаеш.

— Да, разбира се — премигна Балтус. Споменът за онова кърваво бедствие беше като черно петно в хрониките на гордите им войни. — Чичо ми е бил във Венариум, когато кимерийците се покатерили като рояк по стените. Той бил един от малцината, успели да избягат от онова клане. Много пъти съм го чувал да разказва историята. Варварите се изсипали от хълмовете като хищна орда и нападнали Венариум с такава ярост, че никой не могъл да им се противопостави. Изклали мъже, жени и деца. Венариум бил превърнат в куп развалини, какъвто е и до днес. Аквилонците били изтикани назад, през блатата, и след това никога не са се опитвали да колонизират Кимерия. Но ти говориш за Венариум доста осведомено. Сигурно си бил там?

— Бях — изръмжа другият. — Бях сред ордата, която се покатери по стените. Още не бях видял петнадесет зими, но името ми вече се повтаряше около племенните огньове.

Балтус неволно трепна и се втренчи в него. Стори му се невероятно, че мъжът, който крачеше спокойно до него, е един от онези кръвожадни дяволи, нахлули през стените на Венариум в онзи далечен ден, за да залеят улиците му с кръв.