Роберт Говард - Конан Воинът

Насочвайки се към Пунт с Мюриела, Конан изпълнява плана си да освободи поклонниците на богинята от слонова кост от известно количество от изобилното им злато. После продължава към Зембабви. В града на царете-близнаци той тръгва с пътуващ керван и го насочва на север, по изоставените граници — граници, охранявани от някогашните му приятели, мародерите зуагир. Така стигат невредими до Шем. Той продължава на север — през хиборейските царства, към хълмистата си родина. Конан е около четиридесетгодишен, но възрастта не му личи. Продължава да гони момичетата и да си търси белята. Връща се в Кимерия и открива, че синовете на връстниците му вече са създали семейства и са се оградили с луксозни предмети, които идват от по-свободните хиборейски земи. Независимо от това нито един хиборейскиколонист не е пресякъл кимерийските граници след разрушаването на Венариум преди две десетилетия. Сега обаче аквилонците напредват на запад, през босонийските блата по краищата на пиктийската пустош. И така, в търсене на работа за меча си, се появява Конан. Записва се за разузнавач във форт Тускелан, последната аквилонска крепост на източния бряг на Черната река, дълбоко в пиктийската територия. Тук бушува жестока война с пиктите.

В спокойствието на горската пътека, стъпките на краката, обути в меки ботуши, отекваха като камбани. Или поне на пътника, така му се струваше, макар че се движеше по пътеката с предпазливост, характерна за всеки, който е рискувал да броди отвъд Гръмотевичната река. Беше млад мъж, среден на ръст, с открито лице и разрошена светлокестенява коса. Облеклото му бе обичайното за тази страна — груба туника, препасана през кръста, къси кожени бричове и меки еленови ботуши до коленете. От единия му ботуш стърчеше ножница. От широкия кожен колан висяха къс тежък меч и кесия от еленова кожа. Макар и невисок, мъжът беше добре сложен и ръцете му, оголени от късите ръкави на туниката, бяха едри и мускулести.

Пътникът вървеше, без да спира, макар че следващата заселническа колиба бе на мили пред него, а всяка стъпка го приближаваше до зловещите опасности, надвиснали като сенки над древната гора.

Човекът знаеше, че и най-тихата му стъпка може да послужи като сигнал за тревога в жестоките уши, които може би се спотайваха в коварната зелена шир. Безгрижността му бе привидна, очите и ушите му бяха нащрек, особено ушите, тъй като погледът не можеше да проникне в масата от листа на повече от няколко фута.

Изведнъж той наостри уши и сложи ръка върху ножницата си, застивайки насред пътеката. Дали наистина бе чул нещо? Тишината му се стори абсолютна. Не подскачаха катерички, не чуруликаха птички. После погледът му замръзна, взрян в група храсти до пътеката на няколко ярда пред него. Нямаше вятър, но едно клонче леко потрепна. Късата коса на главата му настръхна. Следващата му стъпка, в която и да е посока, можеше да му донесе смъртоносен удар от храстите.

Зад листака се чу тежко хрускане. Храстите силно се разклатиха и от тях излетя стрела, която изчезна сред дърветата по пътя. Пътникът подскочи като обезумял, за да се предпази.

Сви се зад един дебел дънер, с меч, треперещ в пръстите му. В следващия миг храстите разтвориха и една висока фигура пристъпи спокойно на пътя. Пътникът с изненада погледна непознатия. Беше обут с ботуши и носеше бричове, но те бяха копринени, а не кожени. Вместо туника имаше ризница от тъмна мрежа без ръкави, а върху черната му грива блестеше шлем. Мъжът задържа погледа си върху шлема: той беше без гребен, но бе украсен с къси биволски рога. Никоя цивилизована ръка не би изковала такава шапка. А и лицето под нея не принадлежеше на цивилизован човек. Бе тъмно, осеяно с белези, с остри сини очи. Едно лице, неопитомено като древната гора. Човекът държеше голям меч в дясната си ръка. Ръбът му бе обагрен в тъмночервено.

— Излизай! — извика той с акцент, непознат на пътника. — Всичко е наред, имаше само едно куче. Излизан!

Другият се показа несигурно и втренчи очи в непознатия. Чувстваше се странно безпомощен, като гледаше телосложението на горянина — масивните железни гърди и ръката, понесла окървавения меч, обгорените от слънцето възлести мускули. В Стойката му личеше опасната лекота на пантерата. Бе твърде гъвкав, за да бъде продукт на цивилизацията, даже на тази далечна цивилизация, населяваща външните граници.

Мъжът се обърна, пристъпи назад към храстите и ги разтвори. Все още без да е наясно какво точно става, пътникът приближи и погледна в храстите. Там лежеше човек — нисък, тъмен и мускулест. Беше гол, ако не се смята превръзката от лъвска кожа, огърлицата от човешки зъби и лентата на ръката. Имаше дълга черна коса. Теша бе всичко, което пътникът можеше да каже за главата му, тъй като цялата бе обляна в кръв и мозък. Черепът му беше разсечен чак до зъбите.