Роберт Говард - Конан Воинът

— Но най-накрая той умрял — продължи Конан след кратка пауза — и слугите му го мумифицирали според инструкциите, които им дал преди смъртта си. После го пъхнали в една скална пещера. За останалото можем да се досетим лесно. Слугите му, които били още по-безсмъртни от него, продължили да живеят тук.

Следващия път, когато върховният жрец дошъл да се съветва с оракула, те вече нямали господар, който да ги възпре, и го разкъсали на парчета. И оттогава все така… до Горулга, никой не е идвал да говори с оракула.

Очевидно е, че са подновявали дрехите и украшенията на богинята, така, както виждали, че го прави Бит-Йакин. Без съмнение съществува запечатана стая, където коприната се пази от изгниване. Облекли са богинята и са я върнали в стаята на оракула, след като Заргеба я е откраднал. И, между другото, са отрязали главата на Заргеба и са я закачили на едно дърво.

Тя потреперя, но в същото време въздъхна облекчено.

— Никога вече няма да водиш битки с него.

— Не и на този свят — съгласи се Конан. — Но, хайде! Гварунга ми провали плановете с откраднатата богиня. Ще последвам жреците и ще се опитам да открадна плячката, след като те я вземат. А ти стой по-близо до мен. Не мога да си изгубя цялото време в грижи за теб.

— Ами слугите на Бит-Йакин? — прошепна страхливо тя.

— Ще трябва да опитаме да се справим и с това — изръмжа той. — Не знам какво са си наумили, но досега не са влизали в открит бой. Да тръгваме.

Хвана я за китката и я изведе от стаята. Докато напредваха по коридора, чуха пеенето на жреците, примесено с приглушено ромолене на вода. Светлината над тях ставаше все по-силна. Озоваха се във висока галерия на голяма пещера, сред странна и фантастична сцена.

Над тях блестеше фосфоресциращият покрив. На сто фута под тях се бе прострял гладкият под на пещерата. От далечната страна този под бе издълбан от дълбок, тесен поток. Спуснал се от непроницаемия мрак, той свистеше през пещерата и пак се губеше в мрака. Видимата му повърхност отразяваше светлината отгоре; кипналите тъмни води сякаш бяха изпъстрени с живи диаманти: смразяващо синьо, зловещо червено, блещукащо зелено — една постоянно променяща цветовете си дъга.

Конан и спътничката му стояха върху една издатина, съединяваща извивката на сводестата стена. От тази издатина се извисяваше естествен каменен мост — една зашеметяваща арка над зейналата яма на пещерата, която стигаше до по-малка издатина отвъд реката. На десет фута под нея друга, по-широка арка, се простираше над пещерата. От двата й края бяха издълбани стълби, съединяващи краищата на литналите във въздуха арки.

Погледът на Конан проследи извивката на арката и се плъзна по издатината, върху която стояха. Зърна проблясък, който не приличаше на зловещата фосфоресцираща светлина в пещерата. Върху скалния отломък срещу тях имаше отвор нагоре в пещерата, през който блещукаха звездите.

Но цялото внимание на варварина бе привлечено от сцената под тях. Жреците бяха достигнали целта си. В далечния ъгъл на пещерата се издигаше каменен олтар, но върху него нямаше идол. Някаква игра на светлината или вдлъбнатина в стената, обаче, оставяше празно място между олтара и абсолютния мрак.

Жреците бяха забили фенерите си в дупки на каменния под, оформящи огнен полукръг пред олтара на разстояние от няколко ярда. И самите жреци седяха в полукръг, до фенерите.

Горулга вдигна високо ръце за призив, наведе се към олтара и извади от него малко месингово сандъче. После внимателно сложи сандъчето отгоре му и повдигна капака. Пред очите на нетърпеливите наблюдатели от високата галерия сякаш лумна жив огън, който запулсира над отвореното сандъче. Сърцето на Конан подскочи и той стисна дръжката на меча си. Зъбите на Гвалур! Съкровището, което щеше да направи собственика си най-богатия човек на света! Направо щеше да му изскочи дъхът.

В този момент… нещо зловещо започна да се случва. Мрак се прокрадна край олтара. Само Зъбите на Гвалур излъчваха петно ужасяваща светлина, която ставаше все по-силна и по-силна. Черните замръзнаха като базалтови статуи, с гигантските си сенки, източени зад тях.

Сега олтарът се къпеше в светлина, а изумените черти на Горулга се очертаваха в остър релеф. После тайнственото пространство зад олтара сякаш избухна в огромна илюминация. Бавно, с пълзяща светлина, от него изплуваха фигури, като сенки на нощта и тишината.

Приличаха на сиви каменни статуи, не, на космати, човекоподобни същества, но с ужасяващи нечовешки черти! Очите им пръскаха студени искри от леден огън. Горулга изкрещя и падна назад тресейки се от безумен ужас.