Роберт Говард - Конан Воинът

Не можеше да си намери място, изпаднал в нервно нетърпение преди пеенето и поклоните да свършат. Най-накрая жреците станаха и влязоха в тунела, зейнал зад идола. Фенерите се изгубиха в мрачния свод и той бързо ги последва. Плъзна се в сенките като прилеп, а черните жреци бяха напълно погълнати от церемониалното си мърморене. Очевидно изобщо не бяха забелязали отсъствието на Гварунга.

Излязоха в огромна пещера, чиито стени се виеха нагоре като в амфитеатър. Започнаха отново молебствието си пред олтар, още по-голям от предишните, а богът му беше най-отблъскващ от всички досега.

Конан се наведе в черното отверстие на тунела, загледан в стените, отразяващи зловещия блясък на фенерите. Видя каменна стълба, виеща се над тях от тераса на тераса в галериите; покривът се губеше в мрака.

Нечовешки глас се чу високо над тях. Той подскочи буйно, а пеенето секна, тъй като коленичилите чернокожи надигнаха глави. Те замръзнаха на място и лицата им се вдигнаха нагоре, смъртно бледни, втренчени във внезапния блясък от странна светлина, който грейна ослепително под сводестия покрив и после пламна с пулсиращ пламък. Пламъкът освети галерията и от устата на върховния жрец се надигна вик. Последователите му го подеха с треперещи гласове. В светкавицата, която се появи толкова зрелищно над тях, се извиси слаба бяла фигура, обагрена с копринен блясък и сияние на злато и скъпоценни камъни. После блясъкът премина в тлеещо пулсиране, в което нищо не се различаваше ясно, а слабата фигура се превърна светло петно от слонова кост.

— Йелая! — изкрещя Горулга. — Защо ни последва? Какво желаеш?

Странен нечовешки глас се изтърколи откъм покрива, ехото му отекна в сводовете, а от това той се усили и се промени до неузнаваемост:

— Беди за неверниците! Беди за фалшивите деца на Кешия! Проклятие за онези, които отричат божеството си!

Вик на ужас се надигна от жреците. На светлината на фенерите Горулга приличаше на вцепенен лешояд.

— Не разбирам! — заекна той. — Ние вярваме. В стаята на оракула ти ни каза…

— Не обръщайте внимание на онова, което сте чули в стаята на оракула! — изтърколи се отново ужасният глас, усилен, сякаш бяха безброй гласове, издигнати се в гръмотевично предупреждение. — Пазете се от фалшиви пророци и фалшиви богове! Демон, маскиран като мен, ви говори в двореца и ви даде фалшиво пророчество. Сега слушайте и се подчинете, защото само аз съм истинската богиня и ви предлагам възможност да се спасите от участта си! Вземете Зъбите на Гвалур от гробницата, където те лежат от незапомнени времена. Алкмерон вече не е свещен, защото бе осквернен от богохулниците. Предайте Зъбите на Гвалур в ръцете на Тутмекри, стигиеца, за да ги постави в светилището на Дагон и Деркето. Само това може да спаси Кешия от кроежите на демоните на нощта. Вземете Зъбите на Гвалур и незабавно се върнете в Кешия. Там предайте скъпоценностите на Тутмекри, заловете чуждестранния демон Конан и го одерете жив на големия площад!

Бърборейки уплашено и водени от Горулга, жреците се заблъскаха към вратата, която се отвори зад животинския бог. Сблъскаха се и диво изкрещяха. Фенерите осветиха гърчещи се черни тела. Хвърлиха се напред и тропотът на бягащите им крака заглъхна в тунела.

Конан не ги последва. Той бе обзет от бясно желание да разбере истината за тази фантастична история. Това ли беше истинската Йелая, както му подсказваше студената пот по ръцете му, или бе Мюриела, останала си една вечна предателка?

Преди и последният фенер да изчезне в черния тунел, той скочи яростно върху каменната стълба. Синият блясък замираше, но той все още различаваше фигурата, застинала неподвижно в галерията. Кръвта му замръзна, докато я приближаваше, но той продължи с вдигнат меч и се извиси над тайнственото лежащо тяло.

— Йелая! — изрева той. — Мъртва от хиляда години! Ха!

От тъмното отверстие на тунела някой замахна към него. Но внезапният тропот на боси крада бързо достигна до ушите на кимериеца, той се извъртя като котка и избегна удара, насочен смъртоносно към гърба му. Той отвърна с яростта на стреснат питон и заби дългото острие на меча си дълбоко в раменете на своя нападател.

Жертвата му, строполена на пода, пъшкаше и хърхореше. Човекът се гърчи няколко секунди и започна да се вцепенява. В изгасващата светлина Конан видя черно тяло и ебонитово лице, зловещо на синкавия блясък. Най-после беше убил Гварунга.

Конан се обърна от трупа към богинята. Ремъци около коленете и гърдите я задържаха права до каменен стълб. Гъстата й коса бе завързана за колоната и държеше главата й изправена. На бледата светлина тези връзки не се виждаха от няколко ярда разстояние.