Роберт Говард - Конан Воинът

Конан се наведе и преряза въжетата, а Олмек внимателно се измъкна изпод огромното гюлле и стана. Разтърси глава като бик и изруга, докато опипваше разкървавената си глава. Застанали рамо до рамо, двамата мъже представляваха страхотна картина на примитивната сила. Олмек беше висок колкото Конан и доста по-едър, но у тлазитланеца имаше нещо отблъскващо, нещо бездънно и чудовищно, което контрастираше с чистата, компактна сила на кимериеца. Конан беше захвърлил остатъците от парцаливата си окървавена риза и се бе изправил, разкривайки невероятните си мускули. Изглеждаше впечатляващо спокоен. Огромните му рамене бяха широки колкото раменете на Олмек, но по-ясно очертани, а силните му гърди увенчаваха здрав и стегнат кръст, който бе по-мъжествен от затлъстелия кръст на Олмек. Би могъл да позира за бронзово въплъщение на примитивната сила. Олмек беше по-мургав, но не от слънцето. Ако Конан беше фигура от зората на човечеството, Олмек бе мрачна отломка от мрака на предисторията.

— Хайде — настоя Конан. — Върви напред. Вече не ти вярвам, а съм толкова вбесен, че мога да хвана бик за опашката и да го развъртя във въздуха.

Олмек се обърна и тръгна пред него, леко подръпвайки четинестата си брада.

Той не заведе Конан до бронзовата порта, която Тасела, естествено, бе заключила, а до една стая на границата с Текухултли.

— Тази тайна е пазена половин век — обясни той. — Даже нашият клан не знаеше за нея, а ксоталанците не подозираха нищо. Самият Текухулти е построил този таен вход, а после избил робите, които свършили работата. Страхувал се, че някой ден може да се озове заключен в собствения си замък заради злобата на Тасела, чиято страст към него скоро се превърнала в омраза. Но тя разкрила тайната и заключила скритата врата един ден, когато той се връщал от неуспешен набег. Тогава ксоталанците го хванали и го одрали жив. Веднъж обаче, докато я шпионирах, я видях да влиза в Текухултли по този път и така научих тайната й.

Той натисна едно златно украшение в стената и ламперията хлътна навътре, разкривайки стълба от слонова кост, водеща нагоре.

— Тази стълба е построена в стената — обясни Олмек. Води до кулата на покрива, а после по различни стълби може да се стигне до стаите долу. Побързай!

— След теб, приятелю! — с насмешка настоя Конан и завъртя големия си меч, а Олмек сви рамене и тръгна по стълбата. Конан бързо го последва и вратата зад тях се затвори. Високо отгоре светеше букет от огнени камъни. На тази светлина стълбата приличаше на кладенец, населен с мрачни дракони.

Изкачваха се, докато кимериецът прецени, че се намират над нивото на четвъртия етаж, после стигнаха до цилиндрична кула върху купола на покрива. Там видяха отблизо огнените камъни, които осветяваха стълбата. През прозорци със златни решетки и непробиваеми кристални стъкла, първите прозорци, които виждаше в Ксукотъл, Конан зърна високи зъбери, куполи и още кули, мержелеещи се мрачно срещу звездите. Гледаше към покривите на Ксукотъл.

Олмек не погледна през прозорците. Бързо се спусна по една от няколкото стълби, виещи се под кулата, и когато слязоха няколко стъпки, стълбата премина в коридор, заплетен като лабиринт в далечината. Свършваше при друга стръмна стълба, водеща надолу. Тук Олмек спря.

Някъде отдолу се чу приглушен женски писък, изпълнен със страх, ярост и срам. Конан разпозна гласа на Валерия.

Потресен при мисълта какво ли зло може да откъсне подобен писък от устните на Валерия, Конан забрави за Олмек. Мина покрай принца и хукна надолу по стълбата. Будният му инстинкт обаче го държеше нащрек и той се обърна точно когато Олмек замахваше с големия си като чук юмрук. Ударът, жесток и безшумен, бе насочен към темето на Конан. Но кимериецът се извъртя навреме и юмрукът попадна във врата му. Подобен удар би смазал прешлените на някой по-дребен мъж, но Конан само залитна назад. Той изтърва меча си, безполезен в тясното пространство, сграбчи протегнатата ръка на Олмек и го събори заедно със себе си. Двамата полетяха надолу по стълбата като вихрушка от крайници, глави и тела. И докато падаха, железните пръсти на Конан се впиха във волското гърло на Олмек.

Вратът и рамото на варварина бяха изтръпнали от удара на Олмек, нанесен с всичката сила на едрата ръка, здравите мускули и каменното рамо. Но това ни най-малко не смекчи жестокостта му. Той стискаше като булдог, разтърсен, смачкан и пребит от падането по стълбите. Най-накрая се претърколиха и се удариха в една врата от слонова кост в края на стълбите. Ударът бе толкова силен, че вратата се разби на трески. Но Олмек вече беше мъртъв: железните пръсти на кимериеца му бяха счупили врата.