Роберт Говард - Конан Воинът

Бавно, като змия, тя се наведе над жертвата си, наведе се през виещия се дим, все по-близо и по-близо над неподвижната жена, вперила поглед в блестящите й, тъмни очи… Очи, които ставаха все по-големи и по-дълбоки и блестяха като черни луни в спиралите от дим.

Коленичилите се хванаха за ръце и стаиха дъх, напрегнато очаквайки кървавия край. Единственият шум, който се чуваше, бе жестокото пъшкане на Конан, който отново и отново се опитваше да измъкне крака си от капана.

Всички погледи бяха втренчени в олтара и в бялата фигура върху него. Гръм от ясно небе едва ли би могъл да развали проклятието, когато тих вик наруши спокойствието на сцената и всички глави се извъртяха към него… Тих вик, от който косите им настръхнаха.

В рамката на вратата, отляво на платформата, се бе изправило кошмарно видение: мъж с кичури бяла коса и четинеста бяла брада, която стигаше чак до гърдите му. Парцалите частично покриваха гигантската му фигура и разкриваха наполовина голите му крака, имащи странен и неестествен вид. Кожата им не беше като на нормален човек. Беше сивкава, груба и люспеста. В очите, проблясващи изпод белите кичури коса, не се четеше нищо човешко. Съвсем бели, те бяха сякаш огромни блестящи дискове, които гледаха, без да премигват. В тях нямаше и помен от нормални чувства и разум. Устата зееше, но от нея не излизаха свързани думи…

— Толкемек! — прошепна Тасела, смъртно бледна, а другите се свиха в безмълвен ужас. — Значи не си мит, не си призрак! Дванадесет години си живял в мрака! Дванадесет години сред костите на мъртвите! Каква ли ужасна храна си намирал там? Каква пародия на живот си водил в абсолютния мрак на вечната нощ? Сега разбирам защо Ксамек, Зланат и Тачик не се завърнаха от катакомбите… и никога няма да се завърнат. Но защо си чакал толкова дълго, за да удариш? Да не си търсил нещо в ямите? Някакво тайно оръжие, за което си знаел, че лежи скрито там? И намери ли го най-накрая?

Единственият отговор на Толкемек бе ужасният му кикот. Той скочи високо и се приземи в стаята. Не, не беше луд. Беше живял далеч от хората и вече не беше човешко същество. Принуден да се крие близо до хората, които е мразил толкова дълго, с човечеството го свързваше само паметта, въплътила се в омраза и жажда за мъст. Само тази тънка нишка го беше крепила из черните коридори на онзи подземен свят, който той бе открил толкова отдавна.

— Търсил си нещо скрито! — прошепна Тасела и се дръпна назад. — И си го намерил! Ти помниш враждата! Помниш, след всичките години в мрака!

В изпънатата ръка на Толкемек се появи странен нефритов жезъл. От едната му страна светеше червен бутон с форма на нар. Тя скочи встрани, когато той го насочи като копие. От нара изригна червен огнен лъч. Не успя да улучи Тасела, но на пътя му се изпречи жената, която държеше глезените на Валерия. Прониза я между раменете. Чу се остро пращене, а огненият лъч излезе през гърдите й и се заби в черния олтар, хвърляйки сини искри. Жената се свлече настрани, треперейки и гърчейки се като побесняла.

Валерия се претърколи от другата страна на олтара и хукна на четири крака.

В тронната зала на мъртвия Олмек бе нахлул освободеният Ад.

Мъжът, който държеше ръцете на Валерия, бе следващата жертва. Той се обърна и се затича, но преди да направи и пет-шест стъпки, с бързина, учудваща при състоянието му, Толкемек зае позиция, при която мъжът остана между него и олтара. Огненият лъч присветна отново и текухултли се претърколи безжизнен на пода, а лъчът продължи пътя си към олтара, от който пак изскочиха сини искри.

После започна клането. Хората се щураха из стаята с луди писъци, блъскаха се, залитаха и падаха. А сред тях Толкемек подскачаше, бесуваше и сееше смърт. Не можеха да избягат през вратите; очевидно металът по портите служеше като проводник, който да заключи веригата на адската сила, която проблясваше като светкавица от дяволския старинен жезъл в ръката му.

Когато някой човек попаднеше между него и някоя врата или между него и олтара, той умираше на място. Толкемек не подбираше жертвите си. Улучваше ги веднага щом попаднеха под обстрела му, по подскачащите му крака се вееха парцали, а вихреното ехо на кикота му се издигаше над писъците в стаята. Телата падаха като отбрулени листи около олтара и край вратите. Един воин отчаяно се втурна към него, вдигнал камата си, но се строполи, преди да успее да замахне. Останалите приличаха на подивяло стадо, не мислеха за съпротива и нямаха шанс да избягат.