Роберт Говард - Конан Воинът

В този миг над дивана падна сянка. Валерия погледна нагоре и видя над себе си Олмек. Принцът внимателно бе измил кръвта от ръцете, тялото и брадата си, но не беше си сменил робата и огромното му тъмно тяло издаваше зверската му природа. Дълбоките му черни очи горяха със странен блясък и нервно подръпваше с пръсти космите на синьо-черната си брада.

Когато Олмек погледна жената втренчено, тя стана и буквално излетя от стаята, но преди това хвърли към Валерия поглед, изпълнен с цинична подигравка.

— Калпава работа е свършила — разкритикува я принцът, приближи до дивана и се наведе над бинта. — Чакай да видя…

С бързина, удивителна за туловището му, той грабна меча на Валерия и го хвърли в другия край на стаята. После я сграбчи в гигантските си ръце.

Това беше светкавичен неочакван ход, но тя веднага реагира. Още щом мъжът я хвана, камата беше в ръката й и тя замахна смъртоносно към гърлото му. Повече с късмет, отколкото с ловкост, той успя да я хване за китката и тогава между двамата започна дива борба. Тя се биеше с юмруци, крака, колене и нокти, с цялата сила на великолепното си тяло и с всичките умения за ръкопашен бой, които бе усвоила през годините скитане и войни по суша и по море. Но това не й помогна срещу зверската му сила. Още в началото тя изгуби камата си, а после беше безсилна да причини болка на гигантския си нападател.

Блясъкът в налудничавите му черни очи не се промени. Те бяха изпълнени с бяс, а язвителна насмешка като че ли бе гравирана на устните му. Тези очи и тази усмивка съдържаха целия жесток цинизъм, който кипеше под повърхността на една объркана и покварена раса. За пръв път в живота си Валерия се уплаши от мъж. Беше като да се бориш срещу някаква огромна стихия; железните му ръце не й даваха да мръдне. Той като че ли беше безчувствен към всяка болка, която тя можеше да му причини. Само веднъж, когато тя диво заби белите си зъби в китката му и оттам потече кръв, той реагира. Зашлеви я така грубо по бузата, че главата й се отметна и килна върху дивана.

В борбата ризата й се разкъса и Олмек с цинична жестокост разтри гъстата си брада по голите й гърди. Брадата му беше като пила и от красивата й кожа потече кръв, а от устата й се надигна вик на болка и свирепа ярост. Конвулсивната й съпротива беше безполезна: тя бе притисната върху дивана, обезоръжена и запъхтяна… Очите й напразно святкаха срещу него. Очи на пленена тигрица.

Миг по-късно той я вдигна на ръце и бързо излезе от стаята. Тя не се съпротивляваше, но духът й още не бе покорен. Не викаше. Знаеше, че Конан няма да я чуе, и не мислеше, че някой от Текухултли ще се противопостави на принца си. Но забеляза, че Олмек върви крадешком, ослушва се и не се връща към тронната зала. Понесе я през някаква врата, пресече още една стая и се прокрадна по коридора. След като се увери за неговите опасения от това, че някой може да се противопостави на отвличането, тя отметна глава и изкрещя с всичките сили на енергичния си глас.

Един светкавичен шамар почти я зашемети. Олмек ускори ход, но викът й отекна в тишината. Валерия изви глава и през сълзи и звезди, които почти я заслепяваха, тя видя, че Текотъл куцука зад тях.

Олмек изруга и хвана жената в неудобно и доста недостойно положение под огромната си ръка. Тя се въртеше и риташе във въздуха като дете.

— Олмек! — възпротиви се Текотъл. — Не може да си чак такова куче! Не можеш да направиш такова нещо! Тя е жена на Конан! Помогна ни да избием ксоталанците и…

Без да каже и дума Олмек сви свободната си ръка в огромен юмрук и простря в несвяст ранения воин. Наведе се, като изобщо не изпитваше затруднения от съпротивата и проклятията на пленничката си, издърпа меча на Текотъл от ножницата и прободе боеца в гърдите. После захвърли оръжието настрани и полетя по коридора, без да забележи тъмното лице на жената, което предпазливо се взираше в него иззад една завеса. То изчезна, после Текотъл изстена, изправи се несигурно и залитна, викайки името на Конан.

Олмек продължи бързо по коридора, после се спусна по една виеща се стълба от слонова кост. Пресече няколко коридора и най-накрая спря в обширна стая, чиито врати бяха забулени с гоблени — с едно изключение… огромна бронзова порта, подобна на Орловата врата на горния етаж.

Посочи към нея и изръмжа от удоволствие:

— Тя води извън Текухултли и за пръв път от петдесет години не се охранява. Сега не е и нужно, тъй като вече няма ксоталанци.

— Благодарение на Конан и на мен, гаден мошенико! — презрително изсъска Валерия, трепереща от ярост и срам заради физическото насилие. — Куче коварно! Конан ще ти пререже гърлото заради това!