Энн Маккефри - Белият дракон

Лесса се засмя на самоироничният му тон и наля вино на всички.

— Само си представете — Робинтън, завъртя чашата между пръстите си. — На борда на лодката нямаше вино! Нито капка!

— Това е ужасно!… — извика Леса, а Ф’лар добави, смеейки се:

— Какви лишения…

— Между другото, този тъжен случай се оказа много благотворен, — каза Робинтън, преминавайки към непосредствената цел на своето посещение. — Южният Континент, скъпи мои Предводители, се оказа съществено по-голям отколкото си представяхме.

Торик без покана измъкна карта, набързо прекопирана от другата, голямата, която беше останала в холда му. Гъвкавият пергамент упорито се свиваше и Леса и Ф’лар притиснаха ъглите му.

Северният континент беше изобразен с подробности, както и изучената част на Южния. Робинтън посочи издадения полуостров, където беше разположен Южния уейр и холдът на Торик. После премина с пръст по топографски означената област от двете страни на полуострова — брегът и голяма част от материка прорязан от две реки.

— Както виждате, Торик не е стоял без работа. Според мен, доста добре е продължил работата започната още от Ф’нор, когато той живееше на Южния.

— Отидох при Т’тон за разрешение за изследване. — лицето на Торик показваше неприязън примесена с презрение. — Даже не ме изчака да довърша и заяви, че мога да правя каквото си поискам, стига Уейрът да бъде снабдяван с месо и плодове.

— Да бъде снабдяван?… — Ф’лар не можа да повярва на ушите си. — Трябва само да изминеш няколко драконови дължини и може да намериш всичко, което ти трябва!

— Понякога го правят, — отвърна Торик. — Но стигнах до извода, че е по-добре ние да им носим. Така поне не ни закачат…

— Какво значи — не ни закачат?… — Леса направо кипеше от възмущение.

— Казах, каквото казах, Стопанке. — И Торик отново се обърна към картата. — Моите хора, които обикаляха навътре в континента, достигнаха до тук. Пътят е много труден. Пробивали са си път през джунгли, толкова гъсти, че и най-острия нож е трябвало да се точи отново след час. Никога не съм виждал подобна растителност. Знаем, че тук има хълм, а по-нататък, планински хребет. — Той показа на картата. — Беше много трудно да се доберем до там, затова първо разузнахме крайбрежието, открихме тези две реки, а после тръгнахме срещу течението им докъдето можахме. Западната започва от голямо кръгло езеро, а на източната ни спря водопад висок поне шест седем драконови дължини… — Торик се изправи намръщено и огледа нищожно малкия изследван участък. — По мои изчисления, дори ако сушата се простира само до тези хребети, то ние сме разузнали територия, два пъти по-голяма от Южен Бол и Тилек!

— Нима Древните изобщо не се интересуват от земите си? — попита Ф’лар и Робинтън разбра, че Бенденският Предводител е в недоумение.

— Изобщо! И бих казал, — Торик удари с пръст по картата, — че ако скоро не се намери по-подходящ способ за предвижване, то няма да ми останат нито свободни хора, които да се занимават с това, нито желание. А и за какво? Досега имам толкова земя, колкото мога да поддържам, без да се страхувам за хората си. Все пак Нишките падат…

Той направи пауза и макар Робинтън прекрасно да разбираше причината за нерешителността му, менестрелът не се намеси — нека Предводителите чуят мнението на южняка от собствената му уста.

Торик продължи:

— Голяма част от нашите ездачи предпочитат да не закачат Нишките.

— Какво?! — избухна Леса, но Ф’лар сложи ръка на рамото й:

— Точно за това си мислех, Торик…

— Как смеят!? — Гласът на Лесса звучеше толкова ядосано, че Рамот се размърда на своето ложе.

— Ами смеят, — Торик нервно погледна към кралицата. Робинтън забеляза, че възмущението на Леса предизвикано от отстъпничеството на Древните доста го обнадежди.

— Но… Но… — Лесса буквално не намираше думи.

— Как успяваш да се справиш? — попита Ф’лар, успокоявайки приятелката си.

— Вече свикнахме, — отвърна Торик. — Имаме достатъчно огнехвъргачки, благодарение на Ф’нор. Изгорихме всичката трева в холда и вкарваме добитъка в каменните обори, когато се очаква Валеж. — Той скромно повдигна рамене и изненадващо се усмихна на Леса. — Те малко ни помагат Стопанке, но поне не ни пречат. Не се безпокойте Научихме се да се оправяме и без тях…

— Работата е в това, — каза Леса сърдито. — Че те са ездачи и са се заклели да ви защитават…

— Точно заради това, струва ми се вие ги изпратихте на юг, — напомни й Торик. — За да не пречат и да не тормозят хората.