Энн Маккефри - Белият дракон

— Не си мисли, владетелю Грока, че сме против разширението на владенията в Южния, — започна Ф’лар. — Само че…

— Само че трябва да се избере подходящо време, — допълни Лесса. Но скритите пламъчета в очите й подсказаха на менестрела, че има и други причини, които тя предпочиташе да премълчи.

— Надявам се, че няма да ни се наложи да чакаме до края на сегашното Преминаване — отбеляза Санджел свадливо.

— Не, — каза Ф’лар. — Само до тогава, докато никой не може да ни упрекне, че сме нарушили думата си. Ако си спомняте, Уейровете бяха взели решение за разузнаване на Южният Континент…

— Уейровете някога искаха да ни избавят и от Нишките и от самата Червена Звезда, — изръмжа Санджел раздразнено.

— Ф’нор и Кант все още носят върху себе си белезите получени на Червената Звезда! — прекъсна го Леса. — Никой няма основание да критикува Уейровете.

— Не исках да ви обидя… Стопанке, Ф’лар, Ф’нор… — промърмори Санджел, впрочем, без да се старае много да прикрие досадата си.

— Ето още една причина, за обучаването на младежите — побърза да отвлече вниманието му Робинтън. — Може би на младите ще им се отдаде, това което ние не можем да направим.

Казано честно, той беше извънредно доволен от държанието на Санджел До неотдавна беше убеждавал Ф’лар и Леса, че по-възрастните владетели все така упорито вярват, че ездачите стига да поискат, ще могат да изгорят нишките на самата Червена Звезда и така да премахнат заплахата, заради която хората бяха така привързани към холдовете. Краткото напомняне беше повече от достатъчно и той побърза да смени темата.

— Майстор Арнор, моят архивист, вече е полусляп от обработката на полуизтрити пергаменти от старинните Записи. Усърдието, което полага е над всякакви похвали, но дори и той понякога не успява да разчете някои неща и в ръкописите се появяват случайни грешки. Фандарел е съгласен с мен и даже предполага, че многото тайни на Древните Записи не са нищо повече от грешки на преписвачите. Ако само имахме добре обучени калиграфи…

— Бих искал и Джаксъм да се научи на това, — каза Литол.

— Надявах се, че ще го предложиш, — кимна Робинтън.

— Литол, предполагам, че няма да се откажеш от предложението си относно моя син. — попита Грока.

— Разбира се че не, ако Джаксъм…

— А защо да не се възползваме и от двете възможности? — каза Робинтън. — Нека момчетата от другите холдове идват тук, а Джаксъм да се обучава заедно с тях. Нищо, че повечето ще са от различен произход и потекло…

— След глада пир? — подсмихна се Н’тон тихичко, че го чуха само Робинтън и Менолли. После извиси глас. — А колкото до пира — ето го и виновникът за днешното тържество!

Джаксъм нерешително престъпи прага. Но навреме си спомни добрите маниери и се поклони на всички.

— Погрижи ли се за Рут? — подкани го да се приближи Лесса.

— Да, Лесса!

Стопанката на Бенден усети пълния с тревога и безпокойство поглед на Джаксъм, и с усмивка добави:

— А ние тук се погрижихме за още някои неща.

— Познаваш ли моят син Хорон? — Попита лорд Грока. — Доколкото знам с него сте връстници.

Джаксъм изплашено кимна

— Той скоро ще дойде тук под опеката на Литол.

— И, може би не само той, — каза Леса. — Какво мислиш за това?

Робинтън видя как изумения поглед на Джаксъм премина от Лорд Грока към Лесса и обратно, докато накрая не се спря върху Литол, който кимна окуражаващо.

— А когато Рут стане способен да лети на по-дълги разстояния, какво ще кажеш да ме посетиш? — попита Робинтън. — Току виж, си научил някоя история, която не знае дори и Литол!

Джаксъм, все още не можейки да повярва на късмета си отново погледна настойника си.

— Нима ще ми разрешат? — Гласът на момчето затрепера от неподправен възторг и облекчение.

Вечерният сумрак се сгъстяваше над Уейр Бенден. Робинтън се изкачваше по стъпалата към уейра на кралицата. За миналите тринадесет Оборота му се беше налагало да ги преминава безброй много пъти…

Задъхан, менестрелът, спря да си поеме дъх и се обърна към следващия го човек:

— Май улучихме подходящото време, Торик! Струва ми се, че не са забелязали нашето пристигане. А и надали някой ще започне да разпитва Н’тон! — той кимна към едва виждащия се в полутъмата силует на Предводителя на Форт Уейр, който пресичаше дъното на бенденската Чаша, в посока към ярко осветените Долни пещери. Но Торик не гледаше него, а високия корниз, където на задните си лапи седеше бронзовият Мнемент. Фасетъчните му очи проблясваха в тъмнината и ги следяха. Зейр здраво хвана с нокти ухото на менестрела и плътно обви опашката си около врата му.