Ян Ирвин - Тетрарх

През остатъка от нощта Тиан сънува кристални сънища за пръв път от отварянето на дверта. Както обичайно, утрото заличи спомена за тях. Противно на обичайните си навици, този път занаятчията не скочи веднага, а остана да лежи, обмисляйки проблема. Може би ако разчетеше излъчването на конструкта, щеше да узнае повече за начините, по които той биваше контролиран.

На няколко пъти тя потъва в дрямка, а когато се разсъни окончателно, в съзнанието ѝ вече се бе оформила груба схема. След още час идеята за сензора бе готова, но Тиан не стана, докато не чу Малиен да шуми из кухнята.

— Добро утро.

— Днес изглеждаш по-добре. Сънят трябва да ти е помогнал.

— Така е. Вече зная какво да правя.

Тиан прекара следобеда в изграждане на свързани шестоъгълници от жица и кристал, които копираха формата и структурата на амплимета. Те бяха подредени около малък стъклен тороид, задигнат от едно от многобройните складови помещения в Тиртракс. В средата му лежеше амплиметът, поставен в стеатитовото гнездо, което младата жена бе демонтирала от зиксибюла. За пръв път присъствието на кристала я правеше нервна. Всеки път, когато докоснеше бипирамидата, вътрешно потръпваше. Употребата му вече не ѝ носеше спокойствие, а безпокойство.

Тя се настани в креслото на оператора, мушна пръсти между жиците на шестоъгълниците и докосна амплимета, който бе топъл на допир. Тиан плъзна връхчетата на пръстите си по стените му и затвори очи.

Кристалът започна да пулсира. Затворените ѝ клепачи усещаха приливите светлина. Занаятчията не направи опит да контролира, страхуваше се толкова близо до възловата точка. Затова се остави на усещането да се разлива през и около нея, докато полето само̀ не изникна в съзнанието ѝ. Това бе най-мощното излъчване, което бе долавяла.

Тиан проследи аурата на конструкта до черна метална кутия, чието съдържание не можеше да види. Излъчването излизаше от другия край, поемаше през вътрешностите на машината и се издигаше зад навигационния ствол пред нея. Там очертанията ставаха прекалено неясни — чертеж, показван сред мъгла. Изглежда механизмът бе защитен.

Но ключалката престава да бъде препятствие, когато човек притежава ключа. Тиан просто трябваше да го отгатне. Необичайно уморена, тя отпусна глава върху стъклото. Дали страстта ѝ към работата бе просто начин да избегне останалите отговорности, както Малиен бе намекнала? Занаятчията предпочиташе да не мисли за това, а да продължи. Все още се страхуваше, че лиринксите ще изникнат отново и ще заграбят конструкта, преди тя да е съумяла да го разбере.

Онази тъмна кутия представляваше друга мистерия. Тиан надникна през отвора на долното ниво, хванала едно от светещите кълба на Малиен. Кутията се намираше в предната част на механизма.

Опитът да разгадае предназначението ѝ бе прекратен от необичайна тръпка, след която образът от жици и кристали замръзна в ума ѝ. Бе толкова тихо, че Тиан можеше да чуе собственото си сърце. Тя се изправи и започна да проследява излъчването на зеленото стъкло, ала то засия сред виеща се червена линия.

Тиан подскочи. Върху повърхността на стъклото изникнаха и други форми: сини кръгове, които се стесняваха и разгръщаха отново; жълти линии, извиващи се от едната страна на правоъгълник до другата; редици символи, несъмнено съставящи азбука.

Низовете и символите продължаваха да се променят, но нищо друго не се случи. Тиан продължаваше да стои приклекнала пред ствола, насочила съзнанието си към него.

Край ухото ѝ писна оглушителен звън. Студен метал обгърна челото ѝ и започна да стиска.

Бе задействала капан. Металните пръсти обгръщаха челото ѝ с нарастваща сила. Опитът да се отскубне от тях ѝ донесе единствено болезнен шок, след който ръцете ѝ увиснаха безпомощно встрани. Не бе в състояние да стори друго, освен да се гърчи в болезнени конвулсии.

Тиан се чувстваше отделена от тялото си. Езикът ѝ набъбна, очите се извърнаха. Можеше да види отпуснатите си крайници, но не и да помръдне.

Минаха часове, преди ухилената Малиен да изникне пред нея и да я освободи — часове на безпомощен ужас, през които младата жена си мислеше, че никога вече няма да бъде в състояние да се раздвижи. И часове на кристални сънища, от които помнеше всяка подробност, защото бе сънувала в будно състояние. В този си сън тя беше пленена вътре в амплимета — парализирана или замръзнала — и той се захранваше от същината ѝ. И през цялото време светлината на кристала бе премигвала като сигнална лампа.