Ян Ирвин - Тетрарх

— Какво? — Тиан трябваше да се затича леко, за да не изостане.

— Да не бързаме с категоричността. Полето изглежда ли по-различно?

— Не го виждам. Хедронът ми остана при конструкта.

Малиен поклати глава и ускори крачка, принуждавайки занаятчията да се затича. Тунелът, отвеждащ до Кладенеца, бе осезаемо по-топъл. Възрастната жена замахна с юмрук и пръсна бариерата от кубове на късчета, които се стопиха във въздуха. Мъглата в конусовидната пещера се виеше по-високо и по-бързо, а светлината имаше зеленикав оттенък. Лунна светлина или издъх от Кладенеца?

Малиен бе застанала на самия ръб и дишаше тежко.

— На мен ми изглежда непроменен — промълви Тиан.

— Не е!

— Не е? — Занаятчията страхливо надникна надолу.

Старицата отпусна ръка върху рамото ѝ.

— Не е толкова лошо, колкото очаквах. Все още е обвързан, макар и слабо. И освен това…

— Освен това?

— Мисля, че амплиметът е установил връзка с него.

— Какво му казва?

Малиен само я погледна продължително.

Глупав въпрос. Общуването между буден кристал и замръзнал вихър енергия можеше да се проведе под всякаква форма. И да има всякаква цел.

— По-добре се връщай на работа — рязко каза матахът. — И побързай.

Тиан се обърна. Тъй като аахимската жена не направи опит да я последва, занаятчията попита:

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не бих посмяла. Трябва да бдя. Бягай, случаят не търпи отлагане.

Докато тичаше, Тиан не спираше да обмисля настоящия проблем. Трябваше да ограничи притока, но същевременно да направи ограничението регулируемо, за да подава повече енергия при отдалечаване от възел. Може би ако поставеше амплимета в златна кутия, която да задържа аурата, но с ротор в единия край, захранван от излъчването на полето? Перките му, изработени от същия благороден метал, в неподвижно състояние щяха да пропускат излъчването — ако нямаше достатъчно енергия, която да ги задвижва. Когато роторът се завъртеше, златните му перки щяха да се завъртат и да подавят притока. Тиан бе сигурна, че това ще проработи. Трябваше. Тя отчаяно искаше да задейства конструкта.

Изработката вървеше мъчително бавно, ала Тиан не се осмеляваше да бърза — този елемент бе жизненоважен и трябваше да проработва всеки път.

По обед тя бе толкова изтощена, че си позволи час дрямка. Събуди се насълзена — бе сънувала, че конструктът вече работи.

Към свечеряване вече бе оформила златната кутия и нанасяше последните довършителни дейности по ротора. Когато всичко бе готово, Тиан постави така модифицирания амплимет в тръбата и я затвори. Сега тя можа да види полето, макар и не онова, което бе привикнала да използва. То бе по-различно, по-сплескано и по-слабо. Още по-добре.

Механизмът на конструкта се задейства отново. Сега звученето му не беше толкова напрегнато. Доближаваше се до звученето на машините, когато ги бе зърнала за пръв път. И този път нямаше дрънчене.

Тиан започна да изпробва отделните копчета, които единствено промениха образите върху зеленикавото стъкло. Тогава тя насочи вниманието си към превключвателите. Първият обгърна със светлина пода около конструкта, друг придаде настойчива нотка на двигателното жужене, а трети задейства бойната кула зад нея.

Допирът до четвърти превключвател разтърси машината. Конструктът бавно започна да се издига във въздуха, докато не спря на около половин човешки бой от земята. Най-сетне! Сърцето на Тиан биеше до пръсване. Сега оставаше само да накара машината да се задвижи.

Тя хвана ръчката пред стола и бе отхвърлена рязко встрани, когато конструктът се завъртя като пумпал. Трудно ѝ беше да я удържа. С цялата си сила дръпна в противоположна посока, което помогна, защото машината започна да забавя въртене. Само че Тиан не успя да спре навреме и конструктът започна да напредва с извивки, понесъл се право към една от централните колони. Пореден опит за овладяване на машината я впусна в по-силно въртене. Занаятчията изпищя. Струваше ѝ се, че мозъкът ѝ е попаднал в центрофуга. Зърна Малиен, обгърнала устата си с шепи, само че не можеше да чуе вика ѝ. Машината се въртеше неудържимо бързо. Всичко пред очите на Тиан започна да се размазва. Тя започваше да губи съзнание.

Златни искрици изригнаха пред очите ѝ и неистовото жужене утихна. Явно Малиен бе отрязала достъпа ѝ до полето. Конструктът спря досами колоната. Тиан изникна, залитаща като пияна, и рухна на пода.

— Отдавна не бях виждала нещо толкова забавно — засмя се старицата.