Ян Ирвин - Тетрарх

Иризис призова разгърнат образ на излъчването, а сетне съсредоточи ума си към сините кристали. Това се оказа трудно, защото тя бе привикнала да работи с по един кристал едновременно. Тя протегна улеи през етера — от полето до всеки, един от кристалите. Дори и за нейния привикнал разсъдък това бе тежка задача — запомнянето на един от пътищата прогонваше от паметта ѝ предишните.

Трябва да успееш! Провалът бе отпаднал като вариант. С усилие тя прокара първата бразда, застопори я и протегна втората, а после третата, четвъртата, петата. Сега идваше следващата стъпка. Онази, която тя бе неспособна да изпълни. Отваряйки очи, Иризис видя, че скрутаторът се е втренчил в нея. Устата му се раздвижи беззвучно, но тя разбра думата. Повик да побърза. Слухът ѝ бе изпълнен с кипенето на възлопресушителя.

Самата Иризис се чувстваше разглобявана, подложена на процес, целящ отделянето на мускул, тъкан и орган. Влиянието на възлопресушителя започваше да им се отразява. Флид изглеждаше още по-измъчен. Ако тя успееше, предстоеше му да понесе още по-големи изменения — нему се падаше да инсталира устройството.

Иризис отново затвори очи, плъзна пръсти по турмалините и си представи как силата на полето се пренася в тях. С кристална яснота виждаше полето. Но нищо не се случи, когато тя се опита да изтегли енергия. Както при всеки неин опит от четвъртия ѝ рожден ден насам.

— Защо изгуби таланта си? — каза в ухото ѝ Флид. Изкривените му пръсти сграбчиха раменете ѝ, предлагайки опора.

— Прекалено силно го исках — прошепна тя. Толкова ясно помнеше деня. Копнежът я беше изгарял.

— Защо , Иризис?

— Защото аз бях най-добрата… Защото това беше моето призвание… — Жената утихна, тъй като знаеше, че това не е истина.

— Така ли? Не мисля. Ти никога не си искала да ставаш занаятчия, нали?

Завърнала се обратно в четиригодишния си свят, Иризис трябваше да се напрегне, за да осъзнае думите си.

— Искам! — Тя тропна с крак, обут в красив розов сандал. — През целия си живот съм искала. Мама и тате… и чичо Баркъс…

Отдавна потискан спомен изригна в съзнанието ѝ. В утрото на рождения си ден тя бе разговаряла с майка си. Бе изразила желанието си да стане бижутер — още от четиригодишна Иризис бе овладяла живота си. Тогава бе очаквала майка ѝ да остане доволна, но вместо това Нисиги я бе зашлевила през лицето.

— Друг път да не съм чула подобни глупости! Бижутерството е нищожна, проста работа за нищожни, прости хора. Някой ден ти ще станеш майстор, като чичо си Баркъс. Но не в някоя мърлява и дребна фабрика. Ще бъдеш брилянтна.

— Но — удивено бе отвърнала четиригодишната Иризис — аз не искам да бъда майстор.

— Как смееш! — бе изпищяла Нисиги, разтърсвайки я за раменете. — Никога повече да не си казала подобно нещо, или… или не знам какво ще направя със себе си.

Иризис и сега можеше да види втренчения поглед на майка си, ножа, опрян до китката.

— Ако умра, то ще е по твоя вина, малка неблагодарнице! — бе просъскала тя. Нисиги често бе прибягвала до подобни заплахи.

Едно малко дете не би могло да проумее или понесе подобна манипулация. У Иризис се бе затвърдило впечатлението, че тя е дребно зло, което някой ден ще причини смъртта на собствената си майка. За щастие в този момент бе дошъл чичо ѝ Баркъс, та майка ѝ бе захвърлила ножа на масата и бе посегнала към бутилката.

Флид прекъсна мислите ѝ:

— Какво наистина чувстваше в онзи ден, на празненството, когато изгуби таланта си?

— Бях изключително разгневена, макар да осъзнавах, че не бива да го показвам. Мразех семейството си, особено майка си.

— А когато те накараха да демонстрираш уменията си?

Осъзнаването я вцепени.

— Исках да се проваля. Исках да се проваля , Ксервиш! Това бе единственият начин да избегна капана, в който ме бяха захвърлили.

— Опитала си да използваш таланта си, но подсъзнанието не ти е позволило. И е отнело достъпа ти до това умение.

— Да — тихо каза тя. — Но и това не ми помогна. На празненството мама направи номера вместо мен. Впоследствие отказваше да повярва, че съм се провалила. Тя беше прекалено силна. Наложи се да стана лъжкиня и измамница.

— Какво ще правиш след войната? Ще останеш ли майстор?

Така желаното от всички след войната . Хората се бяха утешавали с тази фраза в продължение на сто и петдесет години.

— Не, разбира се! Тогава няма да има нужда от кланкери и ще мога да последвам мечтата си. Един ден хората отново ще искат да виждат красиви неща.