Ян Ирвин - Тетрарх

— Заклинанието трябва да го изключи на мига, преди тревогата да бъде задействана. — Скрутаторът отново се посъветва с Юлия. — Мисля, че открих.

Той протегна ръце и започна да мълви думи на непознат за Иризис език.

— Не — рече перцепторът след дълга пауза.

— Сигурна ли си? — Флид помълча за момент. — Естествено, че си. Проклятие! — Той изохка и притисна слепоочието си.

— Добре ли сте? — попита Иризис.

— Това болеше. Използвах заклинание, за да го замразя. По принцип това е благонадежден подход, само че магията не се задейства.

— Защо?

— Нямам представа. Стори ми се, че подобно заклинание вече е активно някъде наблизо, но в това няма логика. Нека си събера силите и ще опитам с друга магия.

Възстановяването му отне дълго време, оставяйки Иризис с впечатлението, че то въобще няма да настъпи. Флид изглеждаше споходен от измъчеността на човек, чийто крак е бил ампутиран със счупена бутилка. По челото му непрекъснато изникваха капчици пот, които сумракът превръщаше в кървави.

Накрая той се изхрачи на пода.

— Мисля, че съм готов.

Скрутаторът раздвижи ръце и отново започна да оформя непознати думи. Малко след приключването им откъм ъгъла долетя звучно изхрущяване.

— Готово е — каза Юлия.

Сега капките по челото на Флид действително бяха от кръв.

— И още по-добре — изхриптя той. — Не бих могъл да го направя още веднъж.

Подновеният им напредък ги отведе покрай сразеното устройство — гъбоподобна форма, разпукала се по средата, неспособна да противостои на вкаменяващото заклинание.

— Има ли и други, Юлия? — хрипкаво се осведоми Ксервиш Флид.

— Не — прошепна тя. — Но виждам много лиринкси.

— Нас ли търсят?

— Още не.

— Отведи ни при възлопресушителя.

Преодоляха пореден ъгъл, поеха сред широк тунел и навлязоха в пещера, чиито стени бяха покрити с черни кристали. Всичко чернееше. От тавана надничаха битуминозни сталактити. Подът бе осеян с поредици от локви, всяка съвършено кръгла. Те кипяха и бълбукаха по подобие на кални езерца.

Флид не можа да сдържи удивлението си.

— Пристигнахме, Иризис.

Под сиянието на възлопресушителя пещерата изглеждаше неземно красива. Стените намигваха с обаянието на черен диамант, таванът проблясваше перлено, а от пода се издигаха мехури от абанос, които се носеха из помещението, за да улавят и разпръскват светлината досущ като огледални кълба. Възлопресушителят изглеждаше точно така, както Иризис, подготвена от виденията, го бе очаквала да изглежда. Голяма гъба с груба повърхност, бяла като смърт, с шапка, която постепенно се изостряше към върха. През средата ѝ протичаше дупка, разпръскваща енергийни извивки. А те течаха, макар да не изглеждаше нормално светлина да тече.

— Не е точно каквото очаквах — промърмори скрутаторът. — Да, изтегля енергия от възловата точка, и то смайващи количества, но насочва по-голямата част нанякъде. Към какво?

Увиснала фуния, изработена от идентичен на възлопресушителя материал, поглъщаше по-голямата част от енергията. Иризис не можеше да проследи отвеждането: изтичащото поле създаваше мъглива нереалност в задната част на пещерата, а тази нереалност бе непроходима за погледа.

— Предполагам, че я използват за плътоформиране. И други свои Изкуства.

— Несъмнено. Ако искаме Снизорт да оцелее, ще трябва да проследим къде отвежда тази… тръба.

Юлия се задави, преви се и шумно повърна. Свита по обичайния си начин, тя се претърколи към стената, блъсна се в нея и остана да лежи неподвижна. Очите ѝ бяха широко отворени, ръцете ѝ бяха обвити около корема.

— Мюли? — прошепна тя. — Помогни ми, Мюли.

— Юлия? Какво има? — тихо попита Иризис.

— Възлопресушителят е нереден. Лош!

— Какво искаш да кажеш?

— Тиан!

— Какво е направила Тиан?

Юлия не можеше — или не искаше — да каже нищо повече. Но не изглеждаше наранена, затова Иризис я отнесе до входа на пещерата, колкото се може по-далеч от възлопресушителя, а после изтича обратно при Флид.

— И как ще унищожим подобно нещо? — Тя сграбчи кипящия си стомах.

— Обсъждахме този въпрос с останалите скрутатори в Ненифър. Те ми предоставиха нещо за целта.

От нагръдния си джоб той извади куполообразно парче метал, чиято вътрешност блестеше с метален блясък. По ръба му проблясваха пет хедрона — сини, турмалинови кристали.

— Какво прави това устройство? — попита Иризис.

— Просто отразява — в магически смисъл — източената сила обратно. Стига кристалите да бъдат синхронизирани към остатъка от полето, разбира се. Функционирането му изисква енергия, сносни количества енергия.