Ян Ирвин - Тетрарх

— Не — отвърна той, макар че беше отдръпнал ухо още при първия изстрел.

Продължиха. Тунелът отново бе прав и равен. Аахимата се консултира с парче магнетит.

— Поне напредваме в правилната посока.

След час бавен напредък Крил-Ниш долови слаба миризма на битум. Тунелът отново се спусна надолу, за да се изравни сред черни стени. Тукашният пясъчник бе пропит с асфалт.

— Как понасят тази воня? — рече механикът. Миризмата беше наистина непоносима.

— Не зная. Малко създания биха оцелели на подобно място.

— Чудя се какво ги е довело тук.

— Може би местното поле е уникално — каза Минис.

— Как ще открием възлопресушителя?

— Не мисля, че ще е трудно — сухо отвърна Триор.

Отново поеха сред чист пясъчник, макар и не за дълго. Сред слоевете жълтеникава скала отново се разпростряха черни нишки, скоро наложили своя цвят изцяло. Абаносови капчици сълзяха върху стените. Конструктът продължи още по-бавно, защото тунелът се стесни, на моменти до невъзможност.

— Странно е, че до този момент не сме се натъкнали на още лиринкси.

— По това време всички боеспособни създания ще се намират на повърхността, а останалите ще са се евакуирали.

Преодоляха пореден завой.

— Мисля, че остава малко — каза Триор, загледана в линиите, танцуващи върху навигационния ствол. — И…

Конструктът внезапно спря и се спусна върху пода на прохода. Аахимата раздвижи лоста, но нищо не се случи.

— Какво става? Не виждам никакви излъчвания. Минис, усещаш ли нещо?

— Не, но зная, че се приближаваме. Почти мога да видя мястото в съзнанието си, както го видях във видението.

— Изглежда скрутаторът е успял да блокира възлопресушителя — каза Ниш.

Тя поклати глава.

— Не би ни се отразило. Конструктите не използват това поле. Именно по тази причина Флид толкова отчаяно искаше да се сдобие с подкрепата ни. Долавям нещо…

— Какво?

— Не зная какво, точно това е проблемът. Нещо странно , което не ми харесва. — Воят отново се разнесе. — Излъчването се върна.

Но за колко дълго?

Триор насочи конструкта напред с цялата бързина, която позволяваха тунелите. Отвъд един от завоите я очакваше друг, изключително остър. По някакъв начин тя успя да го преодолее, отървавайки се единствено с леко остъргване. Следващ ъгъл ги отведе в разширяваща се пещера. Аахимата спря.

— Какво е това? — каза Ниш.

Пещерата бе изпълнена с черна мъгла. Отне му дълго време да различи бликащия в средата на подземието асфалтов фонтан — тъмно бълбукащо цвете, издигащо се на четвърт човешки бой.

— Можем да го заобиколим — рече механикът.

— Тук не би трябвало да има нещо подобно. — Тревожно смръщена, Триор се бе загледала в навигационните прибори. — Прекалено рано е за подобни избликвания.

— Възможно е асфалтът да си е проправил път насам.

— Не и толкова бързо. — Тя насочи машината напред. — Погледни стъпките, които минават през него. Този фонтан е избликнал съвсем наскоро.

Без проблем заобиколиха изблика, но близо до другия край на залата върху им връхлетяха черни мехурчета, оставили тъмни дири по прозрачния панел.

— Не знаех, че асфалтът може да лети из въздуха — отбеляза Ниш.

— Не може! — мрачно промърмори аахимата. — Навлезли сме в странността на възлопресушителя. Силата, която извлича от полето, трябва да отива някъде. На въпросното място реалността… отстъпва.

— По-добре да побързаме.

— Вече сме закъснели! — провикна се Минис. — По-бързо, Триор.

— Страхувам се да увелича скоростта.

— Та ти дори я намаляваш!

— Излъчването е слабо тук.

— Не би ли трябвало силата му да нараства едновременно с приближаването ни до възловата точка?

— Конструктите не се захранват от тези излъчвания. Те използват местните полета, които са силни на Аахан, но — за съжаление — по-слаби на Сантенар. Извличам цялата енергия, която мога, но тя едвам стига да ни поддържа над земята и в движение.

Минис беше пощурял от притеснение.

— Нещо не е наред, нали, Триор?

— И то ужасно. Местното поле непрекъснато отслабва.

— Възможно е възлопресушителят да привлича към себе си всички излъчвания — предположи Крил-Ниш.

— Не виждам как! — процеди аахимата през зъби и рязко раздвижи лоста. Конструктът се стрелна напред, спря, стрелна се отново, а после жуженето на задвижващия механизъм замря. Дъното се стовари върху пода.

— Този звук не ми хареса — рече Триор. — Това не беше удар, а цамбурване.

Тя отвори люка и двамата с Ниш се изкачиха. Въздухът вонеше на битум. Механикът скочи.