Ян Ирвин - Тетрарх

— Малко остана, Ксервиш. Не спирайте.

Той простена отново, изхрачи кръв и изтегли меча си. Спътницата му не бе в състояние да повтори примера, тъй като носеше Юлия. Флид се приближи до отвора, дръпна се обратно, а след минута провери отново.

— Вече е чисто.

Малко преди достигането на изхода вътре нахлуха двама лиринкси, потъмнели от асфалт и кръв. За момент те се стъписаха, сетне първото създание се нахвърли върху скрутатора. Вторият лиринкс доближи ръце до устата си и нададе тръбен рев, който бе чут на поне половин левга. Юлия се сгърчи в ръцете на Иризис, отвори очи, втренчи се във враговете и отново ги затвори.

С няколко скока лиринксът достигна Ксервиш. Огромните ръце разсякоха въздуха — всеки от тези удари притежаваше достатъчно сила, за да убие. По някакъв начин Флид успя да избегне първите два замаха и се озова в позиция, която му позволи да забие острието между люспите на гърлото.

Второто създание се оказа по-труден противник. Удар с опакото на ръката запрати скрутатора назад. Мечът му изхвърча надалеч. Ксервиш не направи опит да достигне оръжието си, а насочи ръце към краката на противника си и изкрещя мистична дума. Прясна кръв бликна от ноздрите на скрутатора. Подът под лиринкса за миг засия, в следващия момент създанието потъна до кръста. Напразно започна да се опитва да се издигне — асфалтът вече се втвърдяваше.

Флид обърса лице, взе си меча и се затича към изхода.

— Това беше — обърна се той към следващата го Иризис. — Вече не съм способен да използвам магия, дори и ако животът ми зависи от това.

Озоваха се на дъното на ямата. Околността не се отличаваше с предишната мрачевина — ръбът бе обграден с високи пламъци, извиващи се към небето.

— Малоумници — потръпна Флид. — Ако някой от тези огньове полети насам, ще ни сполети най-ужасната смърт, която би могла да си представиш.

— Може би ни смятат за мъртви.

— Може би наистина сме, а още не го осъзнаваме.

Изкачването по лепнещите стъпала ставаше все по-трудно. По средата на пътя се сблъскаха с лиринкс, тичащ към тях. Иризис можеше да види светлината, играеща във втренчените очи и по оголените зъби. Флид се притисна към стената и, когато пропусналото да ги забележи създание се изравни с него, размаха меча си. В желанието си да отвърне на удара лиринксът полетя надолу.

— Най-лесната победа, която някога съм постигал — промърмори скрутаторът.

— Изненадана съм, че той не ни беше усетил.

— Силната околна миризма трябва да му е попречила. Ще издържиш ли? — попита той, поглеждайки към тялото на Юлия. Иризис я намести на рамото си.

— Ще се справя.

Успяха да достигнат върха без повече затруднения. На повърхността ги посрещнаха всеобщи сблъсъци. Източната стена на Снизорт бе разкъсана от кланкери, макар че машините не бяха напреднали далеч, спрени от насрещно ожесточение. Сред останалите стени също имаше пробойни, по-малки, през които се виждаха аахими и човеци. Стените бяха отрупани с лиринкси, които бяха прекалено отдадени на битката, за да забележат какво се случва зад тях.

Скрутаторът и натоварената Иризис се отправиха към един невисок хълм между ямата и Голямата сълзевина, все пак предлагащ по-добра гледка. Въздухоплавът не се виждаше никъде сред облачното небе. Сигналите на Флид останаха без отговор.

— Всъщност не бих и очаквал да стоят наоколо — отбеляза той. — Така биха станали прекалено лесна цел.

— Да поемем към кланкерите.

— От тях ни отделя жива стена лиринкси.

— Ще ни е нужно нещо, което да им отвлече вниманието.

— Е, не гледай към мен. Аз… — Скрутаторът се обърна. — Това ще свърши работа.

Зад тях, над разположението на възлопресушителя, земята бавно се надигаше, за да оформи огромен купол с настоящ диаметър двадесет дължини и пет висок. Цветът му започна да се променя от лъскавочерен в мръснобял, оранжев, червен. От средата му избликна искра, полетяла високо, за да угасне. Последваха я други, по-чести, които превърнаха повърхността в същински фонтан от искри и цветове. Гледката бе красива. Красива и смъртоносна.

— Това е само началото — каза пребледнелият Флид. — Устройството няма да прогори възлопресушителя. То ще предизвика експлозия, която ще отнесе половин Снизорт.

— Не трябва ли да бягаме? — Ръцете ѝ вече трепереха под тежестта на Юлия.

— Няма къде. Това беше, Иризис. През цялото време се надявах, че ще успеем да се измъкнем, но изглежда не е било отредено.

Тя го прегърна (доколкото това бе възможно с Юлия в ръце).