Ян Ирвин - Тетрарх

Двете жени поставиха Хани върху шейната и я привързаха с копринени върви. Дори и увито в покрова, тялото ѝ изглеждаше дребно.

— Сбогувай се с нея — каза старицата, — а после я избутай в центъра. Кладенецът ще реши кога да я вземе.

След тези думи матахът се отдалечи, оставяйки Тиан насаме с мъртвата. Няколко мига занаятчията стоя неподвижно, потънала в мисли за несъстоялото се бъдеще. Върху лицето на Хани личаха замръзнали дири на сълзи.

Младата жена промълви молитва, която си спомняше от детството, после, неспособна да издържа мъката, тласна шейната към ямата.

Металната платформа застина във въздуха, сякаш върху стъклена плоскост. Вземайки шепа от останалите цветя, Тиан ги поръси над тялото. Листенцата се понесоха под невидимо течение. Някои започнаха да се въртят около шахтата.

Първото раздвижване на шейната бе почти незабележимо. Загледана в дребното застинало лице, Тиан почувства пробождаща болка в сърцето си. Подобно усещане можеше да бъде породено единствено от разкъсването му на две. Изразила страданието си във вик, тя на свой ред скочи в Кладенеца.

Полетът ѝ бе прекратен от невидима бариера, която отказваше да я пропусне и не се разколебаваше пред писъците и дращенията ѝ. Възрастната жена бе предвидила подобно действие. Изтощена от ярост и мъка, занаятчията затихна и се загледа в изчезващата шейна. Матахът ѝ помогна да се изправи и заяви:

— Кладенецът е само за онези, които са доволни от живота си.

— А ако случаят не е такъв? — попита Тиан.

— Погрижих се да не узнаваме.

— Ти си възнамерявала да сториш същото.

— Аз почувствах, че моментът ми е настъпил. Не каза ли ти съвсем наскоро, че ти предстои да оправиш много неща?

— Съжалявам. Не зная какво ме прихвана.

Ръката на матаха я пусна.

— Не стой прекалено близо до ръба.

Тялото на Хани се плъзгаше все по-надолу, за да изчезне от поглед. Дълго време след това откъм дълбините долиташе ярко сияние. Тогава от тях изплува сияещ мехур. Тиан се отдръпна от пътя му, а той се пръсна сред сребърни лъчи и слабо ухание на цветя.

— Кладенецът я прие — каза старицата. — Ела.

Обърсвайки очи, занаятчията последва матаха обратно в покоите ѝ, където възрастната жена извади гарафа с гъст тюркоазен ликьор и наля в две чаши.

— Благодаря ти, Матах. — Тиан прие подадената напитка.

Събеседничката ѝ се усмихна.

— Това е титла, а не името ми.

— Какво означава?

— Трудно ми е да предам точното съответствие на твоя език. „Несъвършен“ или „неясен“ герой, да речем.

Това събуди любопитството на Тиан.

— Защо несъвършен?

— Моят народ се двоуми относно ролята ми в Историите.

— И каква е ролята ти?

— Каква е била — поправи жената. — Беше много отдавна. Самата аз не очаквах, че ще живея толкова. Видът ми смята, че съм полагала прекалени усилия за всички човешки разновидности, а не само за аахимите. Почитана съм, а в същото време съм и отхвърлена. Това бе и причината да остана в Тиртракс, когато всички останали поеха към Щасор. Не бях добре дошла на срещата.

Тиан отпи глътка от ликьора и веднага съжали. Гъстотата упорито се задържа върху езика ѝ, за да започне да изпраща вълни силно цветно ухание към носа и гърлото ѝ. Не би се изненадала, ако в този момент от ноздрите ѝ бе започнал да се вие дим. Но изпитото веднага проясни главата ѝ.

— Коя си ти? — изхриптя занаятчията. По движението на течната топлина можеше да определи къде точно в стомаха ѝ се намира ликьорът. Тя остави чашата и напрегна мисъл, за да открие сред някое от Сказанията нещо, което би ѝ подсказало самоличността на матаха. Многобройни бяха смелите, благородни и като цяло безплодни дела, извършени в борбата срещу лиринксите. Само последните няколко столетия бяха породили четири Велики сказания, макар че матахът сигурно ги предшестваше.

— Моята роля е записана в най-значимото от Великите сказания — каза възрастната жена. — Сказанието за огледалото. Уви, вашите скрутатори вече не гледат на него с добро око.

Това напомни на Тиан за нещо, което старият Джоейн бе ѝ казал веднъж: че Историите биват пренаписвани. Занаятчията си отбеляза мислено, че при удобен случай трябва да повдигне темата отново.

— Чувала съм това сказание. Коя си ти?

— Казвам се Малиен.

Малиен! Легендарно название. Тиан познаваше дълголетието на аахимите, ала пак се затрудняваше да осмисли, че стои в присъствието на жива история.

— Ти винаги изглеждаше тъй мила и добра.