Ян Ирвин - Тетрарх

— Какво? — с неспокойство запита другата.

— Не мога да кажа, макар да изпитвам тревога. Ти си в беда. Или самата ти носиш беда. Ела, ще те отведа до Кладенеца.

Бариерата от кубове се бе образувала отново, ала аахимата я отмести с едничък жест. Тиан бе забравила колко студено е това място — дори по-мразовито от външността на планината. Гладките като стъкло стени на тунела бяха покрити с ивици скреж, оформили плетеници. Моментните повеи хлад създаваха впечатлението, че по прохода долита нечий леден дъх. Раздвиженият студ облъхваше косата на младата жена, за да се извие и захапе тила ѝ.

Дори и когато вятърът духаше в гърба ѝ, Тиан се затрудняваше да напредва. Всяка стъпка ѝ се струваше по-трудна от предишната. Как така беше влязла с подобна лекота предишния път? Спътницата ѝ, вървяща само на няколко крачки пред нея, изчезна иззад ъгъла. Занаятчията се насили да продължи. Подобно усещане бе изпитала и при задействането на портала, когато бе искала да постави амплимета.

Но дойде момент, в който напредването се оказа невъзможно. Когато матахът се върна, за да провери причината за забавянето ѝ, Тиан лежеше на пода, свита колкото се може по-плътно. Старицата ѝ помогна да се изправи. В мига, в който тя взе ръката на занаятчията, съпротивлението изчезна и младата жена продължи към познатата зала.

Магията, изпълваща помещението, компенсираше простоватата му форма. Тъмносинята светлина прорязваше мрачината и разкриваше диплите на мъгла, които се виеха около Кладенеца. Мразовитата свежест на въздуха гъделичкаше диханието. Над празнотата бавно се носеха снежинки. Една от тях докосна ръкава на Тиан: съвършен кристал с формата на шестоъгълна звезда. Прииска ѝ се да можеше да го покаже на Хани.

Момичето приличаше на заспало. В косата ѝ се бе заплела скреж. Занаятчията взе вледенената ѝ ръка, а възрастната жена също коленичи и докосна невръстните гърди.

— Клетото дете. Защо винаги невинните страдат?

Изглежда някаква нейна трагедия бе породила тези думи. Свела глава, Тиан мълчеше.

Накрая възрастната жена се обърна към нея.

— Има ли някакъв ритуал, който би желала да изпълниш?

— Не познавам обичаите на хората ѝ — отвърна занаятчията. — Ние самите погребваме мъртъвците си, но тук е невъзможно да копая.

— Освен това тя не би намерила покой в нашите катакомби. Духът ѝ би се измъчвал на подобно обременено с непозната култура място. — Матахът указа околното помещение.

Тиан се загледа в Кладенеца. Синкавите ивици се стелеха по цялото протежение на погледа ѝ. Огромна сила бе застинала в изчакване на вливането си: напрегната пружина.

Спътничката ѝ доближи ръка до лицето си и замислено захапа кокалчето на указателния си пръст. Тя отново докосна Хани с жест, целящ едновременно да помилва и отстрани кичури от дребното чело, а после рязко се изправи.

— Почакай тук — заръча тя и отново се изгуби в тунела.

Тиан остана да седи край момиченцето, стиснала ледната китка. Скръбта я беше лишила от мисли. Наложи ѝ се да чака дълго, преди матахът да се върне с кошница в едната ръка и топ плат в другата. Плата тя остави на пода, а кошницата подаде на занаятчията. Вътре последната откри клонки от черно растение с лъскави листа, окончаващи в пъстри цветчета. Формата на краищата бе петоъгълна, лилави отвън, бели отвътре.

— Ние, аахимите, проявяваме по-голям интерес към метала и камъка, отколкото към градинарството, но сред нас все пак се намират и любители на флората. Това е най-доброто, което можах да намеря в тази част на града.

— Красиви са — каза Тиан. — Хани обожаваше дърветата и цветята.

Тя внимателно скръсти ръцете над хлътналия гръден кош и постави малък букет в тях. През това време матахът разгърна плата — изтъкан от нишка с металически отблясък, ту златен, ту зеленикав — и двете загърнаха дребното тяло. Оставиха само лицето.

— Бих могла — поде възрастната жена — да изпратя Хани в Кладенеца. Това е чест, заделена само за най-въздигнатите сред нас, с която те биват удостоявани след смъртта си. А понякога и преди, ако пожелаят. — Тя погледна косо към Тиан. — Не зная…

— Тя е мъртва! — бързо се сопна Тиан. — Вече ѝ е все едно.

— Както казах, ритуалът засяга както живите, така и мъртвите. Но ще го изпълня само ако смяташ, че е уместно.

— Искам да ѝ отдам цялата почит, която съм способна да осигуря.

— Така и трябва. — Матахът отново напусна пещерата, за да се завърне с предмет, наподобяващ шейна с три плъзгача. Сиво-синкавата му повърхност бе покрита с преплитащи се линии.