Ян Ирвин - Тетрарх

Възрастната жена се надигна първа.

— Сега ще те помоля да ме извиниш. Благодарение на твоята поява имам неотложна работа.

Тиан допи виното си на големи глътки. В комбинация с умората ѝ то бе достатъчно да я замае. Имаше смътни спомени как старицата ѝ помага да легне и я завива.

Когато се събуди, слънцето надничаше през прозорец, разположен високо в западната стена. Беше късен следобед.

Тиан протегна все още болящите я крайници и се надигна. Храната вече я чакаше върху каменна масичка, а край леглото бяха оставени дрехи. Занаятчията определи нуждата от баня като най-наложителна и се отправи към съответното помещение. Там пусна водата и с резки движения започна да сваля окъсаните си дрехи — дрехите, които бе подбирала специално, за да се хареса на Минис и които с такова нетърпение бе облякла само преди два дни. Изпитваше убийствено презрение към тогавашното си аз на наивно треперещо момиченце. Точно така се бе държала, макар в същия ден да бе чествала навършването на двадесет и първата си годишнина. Но този живот бе приключил. Тази личност бе престанала да съществува.

Тиан отвратено захвърли дрехите в кошчето за боклук. Накрая свали гривната, която Хани ѝ бе направила за рождения ден, и внимателно я положи върху леглото — това бе най-ценното ѝ останало притежание. След това тя се върна в банята, за да застане под горещите струи. Самата тя също кипеше от гняв. Презираше Минис и за непостоянството и измяната, но най-вече заради слабостта, която бе демонстрирал — Тиан го бе обикнала с цялата си душа, а той не бе проявил и частица от подобна самопожертвователност. Изглежда любовта действително беше за глупци! Занаятчията се зарече, че никога няма да обикне отново.

На излизане тя спря, привлечена от металното огледало на стената. В обстановката, сред която бе израснала, огледалата бяха рядкост. До този момент тя никога не се бе оглеждала в цял ръст.

Нито висока, нито ниска, Тиан имаше стройна и женствена фигура, която матроната от размножителната палата бе оценила високо. Повече от всичко занаятчията харесваше кожата си — гладка и с привлекателния цвят на мед, капещ от току-що извадена пита.

Гарвановочерната коса, подрязана малко под ушите, обгръщаше овално лице, в което чифт тъмнокафяви очи най-напред грабваха вниманието. Някога в тях бе проблясвало оживление. Сега бяха мъртвовторачени. Устните, достатъчно пълни, за да бъдат наречени чувствени, бяха свити в гримаса, скриваща къпиновия им цвят.

Тиан рязко се отдръпна от образа си. Нито лицето, нито формите ѝ бяха заинтересували Минис. Тя облече дрехите, които възрастната жена ѝ бе оставила — блуза и широки панталони — и се насочи към храната. Хлябът, чието съдържание на сушени плодове, ядки, портокалови кори и семена позволяваше да бъде оприличен по-скоро на сладкиш, бе нарязан на съвсем тънки парчета. Сред останалите блюда присъстваха захаросани в мед цветя, до чиято крехкост занаятчията не посмя да се докосне, а също и непознати зеленчуци, плуващи в червена мазнина.

Заситила глада си, Тиан можа да се съсредоточи върху останалите си чувства. Желанието за мъст сега бе примесено с объркване и усещане за празнота. Армадата конструкти вече би трябвало да се намира на двадесет левги от нея. За да потисне усещането за гаснеща решителност, тя пое да търси матаха и я откри на мразовития балкон.

— Добро утро, Тиан — каза възрастната жена, без да се обръща.

Занаятчията колебливо застана край отместеното стъкло. Събеседничката ѝ леко потупа каменния стол. Тиан приседна неловко, защото студът веднага захапа дъното на панталоните ѝ.

— Какво ще правиш сега? — тихо попита матахът.

— Трябва да се погрижа за Хани.

— Къде е тя?

— Оставих я край дългата шахта, която пронизва сърцето на планината.

— Какво? — старицата скочи на крака. — Как си открила Кладенеца на ехото?

Тиан също се надигна.

— Н-Ниш ме преследваше. Не съм искала да…

— Спокойно, дете. Ти не би могла да навредиш, но мястото е могло да причини вреда на теб. Но как си попаднала там? Не би трябвало да е възможно.

Тиан описа какво бе сторила, обясни и причините. Възрастната жена се приближи до нея, повдигна хедрона, подържа го няколко мига и отново го пусна да увисне. Сетне обви с дългите си пръсти главата ѝ, отпуснала длани върху бузите, с палци по протежение на носа. Тя дълго се взира в очите на занаятчията, преди да я пусне, поклащайки глава.

— У теб има нещо, Тиан…