Ян Ирвин - Скрутатор

Тя отново потърси Иризис и Ксервиш Флид, но не ги откри. Имаше прекалено много мистици и устройства. Гъстото им разположение се сля в решетката ѝ. Юлия копнееше и за Ниш, но него не потърси — той не притежаваше талант за Изкуството и не би изникнал.

Но една светлинка се отличаваше веднага сред останалите. Юлия я разпозна веднага: това бе сиянието на амплимета, преплетено с друга, по-малка точка, указваща Тиан. Тъй като ги бе търсила месеци наред, дребната жена можеше да ги различи веднага.

Те не бяха далече, само че Юлия не можеше да определи посоката им. Субетерната експлозия се бе отразила на формата на матрицата.

Юлия не се чувстваше в безопасност тук, ала нямаше къде да иде. През живота си не се бе чувствала толкова изоставена. Ниш , безмълвно проплака тя. Къде си? За последно тя го бе видяла пленен от аахимите. Тогава механикът далеч не бе реагирал със същата радост. Но тя потисна тази тревога. Може би той се намираше в лагера им, обграден от онези лъскави метални конструкти? Юлия не се осмеляваше да го потърси там — предводителят на аахимите беше зъл човек, като онези, които я бяха измъчвали в детството ѝ.

Тя хапна още малко хляб, сетне заспа. Бебето леко подритваше в корема ѝ. Сраженията спряха за кратко, преди да продължат със същото ожесточение.

На сутринта сънят ѝ бе прекъснат от проблясъци, по-ярки от слънцето. Един от тях мина право през въздухоплава, осветявайки всяка частица от отломките му, включително и очилата на Юлия, отхвърчали под една пейка.

Дребната жена веднага ги сграбчи и погледна към небето. Флотилията въздухоплави бе невъзможна за пропускане. Кристалите им изникнаха ярко в решетката ѝ, идеално подредени в три редици по четири. Сред тях тя долови и още нещо. Присъствието бе слабо, указващо незначителен мистичен талант, но Юлия би го разпознала навсякъде: гнойна поквара на ум и тяло, от която я полазиха тръпки и стомахът ѝ се сви. Дребната жена не бе изпитвала това от бягството си от мината. Това бе човекът, от когото тя се страхуваше най-много — Джал-Ниш Хлар.

Юлия отново опита да изключи сетивата си, но този път те отказваха да ѝ се подчиняват, вкочанени от страха да остане безпомощна. Тя се сви в каютата, затвори вратата и започна да струпва чували и бъчви. Вътре нямаше прозорци и бе задушно — прекалено задушно — и макар че бе мрачно, като никога тъмнината не я успокои.

Дребната жена затвори очи, но яркият лъч отново премина над въздухоплава и протегна яростта си до нея през малка цепнатина в стената. И тук Юлия не беше в безопасност. Тя притисна ръце над очилата си, а земята започна да се тресе, блъскана от стотици тежки лапи. Ноктестите се бяха раздвижили. Ако се отправеха насам, някой от тях щеше да я погълне на няколко смилащи костите залъка.

Юлия разчисти вратата и плахо се огледа. Нов изблик светлина долетя откъм небето. Разнесе се оглушителен вой и жената видя враговете да се разбягват. Орда от тях се отправи директно към въздухоплава. В паниката си създанията с лекота щяха да стъпчат крехката машина.

Недалеч лежеше рухнал и разкъсан кланкер. Той предоставяше по-добра защита, тъй като на скотовете щеше да им се наложи да го заобикалят. Приведена, Юлия се измъкна от въздухоплава и се затича. По средата на пътя тя се натъкна на мъртъв ноктест, легнал в хлътнатина. Жената застина, вторачена в огромното туловище. Очите му сякаш гледаха право в нея.

Това за малко не докара гибелта ѝ. Тя бе застинала, ужасена, че създанието ще оживее и ще я разкъса на две. Но то не оживя. В последния момент Юлия събра достатъчно смелост, за да пресече оставащия път до кланкера. Пролази вътре, затвори очи и започна да се моли.

Лиринкският грохот профуча край нея, разлюлявайки отломъка. Металната снага проскърца. Юлия изтръпна и се сви на още по-малко кълбо, знаейки, че ноктестите са способни да я открият и по миризмата.

И последният лиринкс се отдалечи, накуцващ. Юлия все още не помръдваше. Тя отвори очи едва когато тътнежът отмря в далечината.

Въздухоплавите все още насочваха сияйния си лъч. Бременната жена се отправи към вътрешността на кланкера, за да потърси храна и вода. Откри единствено кръвта, заляла пода. От миризмата едва не ѝ прилоша.

Юлия се скри в малък отрязък сянка, местейки се едновременно с нея и слънцето. Към средата на следобеда стана ясно, че враговете изоставят Снизорт. Но тя все така не знаеше какво да прави. Опитът я бе научил, че на малцина може да се има доверие. Само че не можеше да живее и сама. До този момент други ѝ бяха осигурявали храна, подслон и дрехи. Със собствени усилия не би изкарала и седмица — не бе в състояние да убие някое животно, за да се нахрани с него, а дори и да притежаваше тази възможност, пак не би могла да изяде вонящото, окървавено месо.