Ян Ирвин - Скрутатор

Това бе най-дръзновеното нещо, което малката Юлия някога бе опитвала. Целият ѝ живот бе прекаран в страх от хората и техните наказания. Сега тя бе принудена да краде, за да не умре от глад.

Дребната жена се прокрадваше напред, оглеждайки се за Джал-Ниш. За щастие той се намираше далече. Лек ветрец отнасяше вонята далеч от нея и ѝ позволи да свали запушалките от носа си: обонянието бе най-силното ѝ сетиво и в случая щеше да ѝ послужи.

Колоната беше утихнала — робите се възползваха от кратката си почивка, която щеше да приключи още преди зората. Бърза, безшумна, Юлия се прокрадваше напред. Леко изменение на вятъра донесе миризма от лагерните пещи — пресен хляб. Петстотин пекари не бяха мигвали цяла нощ, за да осигурят закуската.

Облизвайки се, Юлия се огледа. Колите на пекарите и подвижните им фурни бяха добре осветени и още по-добре пазени — нямаше шанс да открадне нещо там. Тя продължи напред, оглеждайки се за нещо, което да задигне. Трябваше да стори това тайно, ако я видеха, нямаше да ѝ позволят да избяга.

Вятърът отново промени посоката си, долитайки откъм челото на колоната. Хилядите потни тела не можеха да скрият оттенъка на познатата миризма. Очите на Юлия се навлажниха. Тя повдигна глава и подуши въздуха. Да, ето го отново. Разпознаването бе последвано от изблик на желание, наострил зърната ѝ.

Ниш! Обичният ѝ Ниш, който се бе отнасял с такава загриженост към нея. Ако успееше да го достигне, най-сетне щеше да бъде в безопасност.

При вида на новите лиринкси Иризис не можа да сдържи писъка си. Премятайки се назад по начин, който не би сметнала за възможен, тя побягна обратно, очаквайки да се натъкне на мъртвия Флангърс.

Но той яростно размахваше меча със здравата си ръка, борещ се за живота си. Женската се движеше бавно, сред огънатите ѝ люспи все още бликаше кръв. Само че и един удар на мощните лапи стигаше, за да докара нечия смърт.

Флангърс атакува, но ударът му пропусна. Женската замахна първо с едната си ръка, сетне с другата. Ударите разкъсаха униформата. Войникът залитна, подхлъзна се в кръвта и рухна на едно коляно.

Все още тичащата Иризис реагира инстинктивно. Тя скочи високо във въздуха, приземи се върху гърба на женската, сграбчи гребена ѝ и с все сила стовари коляното си в основата на черепа. Създанието тръсна глава и с лявата си ръка посегна да се отърси.

Окървавените нокти прелетяха на косъм от лицето на Иризис. Все още вкопчена с колене, занаятчията удари създанието по главата. Женската изглеждаше замаяна от удара, затова Иризис опита да бръкне в очите ѝ.

Флангърс отскочи като изстрелян от катапулт. Мечът му се стрелна между коленете на Иризис, откри цепката между люспите и се вряза във врата на женската. Русата жена не успя да се отдели навреме и падна едновременно с лиринкса. Но веднага се претърколи и се озова на крака, протегнала меч.

Останалите двама лиринкси поспряха, но не за дълго. Иризис остана на място, изтощена. Флангърс я сграбчи за ръката и я тласна встрани.

— Мини през вратата зад мен.

Въпросната врата се намираше само на няколко крачки от Иризис, която не я бе забелязала преди. Тя размаха оръжие, а войникът отвори вратата. След като Флангърс с ритник затръшна вратата, двамата се затичаха през овалния проход. По средата на пътя Иризис се обърна.

— Не спирай! — каза той, накуцващ.

Но Иризис не помръдна.

— Нещо не е наред. Те не ни преследват.

Със здравата си ръка Флангърс проверяваше ранения си крайник.

— Може би заобикалят през някоя от останалите врати, за да ни пресрещнат.

На пръсти Иризис се приближи обратно до вратата, отвъд която долитаха удари и писъци.

— Не, дошли са, за да довършат гнусната си работа — да убият зверчетата. Очевидно не искат някое от тях да попадне в наши ръце. Интересно защо?

— Не ми се и мисли — рече Флангърс. — Ей, какво правиш?

Иризис бе открехнала вратата и надничаше вътре. Един от лиринксите, застанал на няма и три крачки от нея, преустанови кървавата си дейност. Тъмните очи с големината на лимони се извърнаха към нея. Жената потръпна. През последната година често се бе сблъсквала с тези създания. То можеше да я убие с един удар, а все пак я удивляваше. Удивляваха я големината му, силата, движението на мощните мускули под бронираните плочки, проблясващите по тях цветове — ту бледоморави, ту моравочерни — и нещо необяснимо.

— Какво правите? — каза тя. Не очакваше да получи отговор.