Ян Ирвин - Скрутатор

Налагаше ѝ се да последва кланкерите и да открие начин да се прехранва, без да бъде забелязана. Макар че Юлия беше създание на нощта, свикнала да се придвижва безшумно и тайно, тази мисъл я изпълни с ужас. Да се краде от войската бе немислимо престъпление. Те щяха да я заловят и да я убият.

Но пък тя се нуждаеше от храна.

Юлия се отправи обратно към въздухоплава, за да се напие, и откри, че той е стъпкан на парчета. Огромното платнище бе изчезнало. В калта тя откри бъчва с вода, в която бе останала малко течност, и я изпи. От храната нямаше нищо.

Стъмваше се. Дребната жена се отправи към един от лагерите и безшумно го обиколи два пъти. Много пъти се приближаваше до разрушени кланкери, само че миризмата на кръв и смърт правеше непоносима мисълта за промъкване.

Ала гладът и жаждата ставаха все по-силни. Малко преди разсъмване Юлия се отправи към мъртъв войник и започна да рови из раницата му, стиснала носа си с другата ръка.

Не откри нищо за ядене или за пиене, но от следващия труп се сдоби с мях вино и торбица медени сухари. След като обърса меха поне десетина пъти и потръпна, Юлия го приближи до устните си.

Виното бе напреднало в оцетната си метаморфоза и секна дъха ѝ, а вкусът му за малко не я накара да повърне. Все пак тя отпи още една глътка, сетне напълни бузите си. Типично за военните дажби, то бе разредено, но пък до този момент Юлия не бе вкусвала алкохол.

Тя загърби трупа, захапала един от сухарите. Той се оказа много вкусен, макар и прекалено сладък. След него виното имаше още по-неприятен вкус. Юлия отново обиколи лагера. От дясната ѝ страна долитаха ругатни и плясъците на камшик. Впрегнати хора се опитваха да изтеглят кланкерите от калта. Дребната жена продължи в противоположна посока и едновременно със зората се натъкна на разрушен кланкер. Чувстваща се странно, Юлия изхихика, залитна и повърна.

Първите лъчи на слънцето болезнено се врязаха в погледа ѝ. Жената се залюля, откри пробойна в корпуса и пролази вътре. Навсякъде около нея долитаха виковете на надзирателите и стоновете на роби. Имаше една-единствена утеха — лиринксите си бяха отишли. В решетката си Юлия виждаше колоните им, изоставящи Снизорт и всичко, което те бяха създали тук.

Или не съвсем — със себе си те носеха редица странни предмети, обгърнати от съсредоточено излъчване. Те бяха защитени и Юлия не можеше да научи повече, дори и ако се опиташе. Само че тя не се опита, а подири утехата на съня.

Събуди се с отвратително главоболие, защото бе спала цяло денонощие. Слънцето грееше право върху кланкера, чиито метални пластини проскърцваха. В устата си Юлия усещаше отвратителен вкус. Беше още по-жадна, само че не можеше да понесе виното. Тя изяде още няколко сухара и изля съдържанието на меха.

Тъй като не се осмеляваше да излиза през деня, задъханата Юлия остана да лежи в кланкера чак до здрачаване. Непрекъснато отслабваше, главоболието ѝ само се усили. Бе сигурна, че ще умре.

След залеза машината се охлади бързо и Юлия, неволно прокарвайки пръсти по корпуса, установи, че той е покрит с капки влага. Тя побърза да оближе връхчетата на пръстите си. Езикът ѝ се бе напукал от суша. Дирята от капки я отведе до малка вдлъбнатина в метала, където се бяха събрали няколко глътки. След като ги пресуши, дребната жена се почувства по-силна и бе в състояние да потърси още.

Острите ѝ сетива ѝ позволяваха да надуши водата дори и сред зловонието на изгаряните тела и онези, които все още се разлагаха. Тя откри кратунка, напи се и се върна обратно в скривалището. Сънят представляваше единственото ѝ убежище от смрадта. На следващото утро Юлия допи водата и излезе. Нещо се бе променило.

Наоколо всичко бе тихо. Робите бяха извлекли и последните непокътнати кланкери и сега се отправяха към границите на най-близкото излъчване. Юлия бе останала сама сред мъртъвците.

Тя следваше колоната машини в продължение на дни, спейки из хралупи по светло, промъквайки се в края на редицата нощем. Прехранваше се с нищожните остатъци, които задигаше. Не знаеше какво друго да стори.

Преживяването беше отвратително. На няколко пъти тя зърваше отвратителния еднорък мъж с платинената маска, след което образът му отказваше да напусне решетката ѝ. А вонята на осемдесет хиляди немити тела се долавяше дори и от половин левга, принуждаваща Юлия да запушва носа си. И с течение на времето смрадта се усилваше.

Една нощ тя не можа да намери нищо за ядене в крайните редици и бе принудена от глада да се прокрадне към тихите места от предната част на процесията.