Ян Ирвин - Скрутатор

— Отнеси ме в конструкта и ще видя какво мога да направя. И ще трябва да го доразчистим.

— Ще се погрижа.

Тя сне амплимета, прибра го в джоба си, разкопча ремъците и се издигна на ръце. Весил я понесе.

— Много ли ти тежа?

Мъжът се усмихна:

— Въобще не тежиш.

С негова помощ тя се покатери по стената и се плъзна в отвора с краката напред. Коленете ѝ се подвиха при първото съприкосновение с пода. Тиан побърза да се отпусне в седалката.

Вътрешността също напомняше кабината на таптера ѝ. Занаятчията натисна съответния бутон и шестоъгълната тръба изникна. Тя извади намиращия се вътре кристал (бледосин, с назъбени страни, такъв виждаше за пръв път) и го прибра в джоба си, сетне постави амплимета на негово място. В таптера си бе инсталирала устройство, което да снижава притока на енергия, но се надяваше, че в този случай няма да се наложи, тъй като щеше да се включи към далечно поле. А и не разполагаше с материали, с които да построи подобно нещо тук.

Тиан притисна кристала навътре и затвори капака. След един миг на затаен дъх от долната част на конструкта се разнесе слабо жужене, машината леко се разтърси. Амплиметът бе проработил!

Отне им часове да освободят корпуса изцяло. Работата бе страшно изтощителна. Налагаше се робите да почиват на всеки няколко движения. И почти бяха приключили, когато Весил извика:

— Тиан, внимавай!

Тя успя да затвори люка в последния момент: още по-голяма буца заля конструкта. Докато бегълците отстранят и нея, въздухът в кабината бе станал непоносимо застоял. Вече бе изминал цял ден от бягството на Тиан от схематизатора.

Черната миазма, настъпвала и отдръпвала се няколко пъти, сега се разливаше по земята. Само след минути щеше да достигне коленете им.

— Най-добре доведи пленниците вътре — обърна се тя към Весил, който неспокойно наблюдаваше изпаренията. За всеки случай Тиан извади амплимета и го прибра. Нямаше място за доверие, целият свят изглежда се беше обърнал срещу нея.

Тримата бяха вкарани в кабината и отведени долу. Минис се взираше в нея с тъжния поглед на наритано куче. Ниш, който имаше вид на човек, който не е спал с дни, просто легна, отпусна глава върху ръцете си и заспа. Триор стоеше безизразно. Именно тя бе най-опасната.

Останалите също се качиха. Само двама от робите останаха да секат с кирки край дясната страна на корпуса. Междувременно черната мъгла продължаваше да се издига и вече стигаше до бедрата им. Тиан извика и тях. Трябваше да бързат — ако конструктът бъдеше залят за пореден път, измъкването щеше да стане невъзможно.

Весил нареди Ниш и аахимите да не бъдат изпускани от очи. Всички останали бегълци слязоха долу, което остави в кабината само Тиан и наставника. Надали деветимата долу се чувстваха особено удобно.

Занаятчията отново вложи кристала и хвана лоста. Воят на задвижващия механизъм стана по-пронизителен, но конструктът не помръдна.

— Все още е залепнал — каза Весил. — Не мисля…

— Ще се опитам да го освободя.

Той напрегнато се взираше напред. Облак черна мъгла се носеше към тях. Тиан отново затвори люка и го застопори. В кабината притъмня. Единствено от навигационния ствол долиташе леко сияние. Предният панел придоби прозрачност. Светещи глобуси накъсваха мъглата.

Тиан леко размести лоста, които ѝ движения бяха последвани от измененията на звука. С леко разтърсване конструктът се откъсна от земята и се повдигна във въздуха, почти над мъглата. Занаятчията го насочи напред.

— Сега направо или наляво? — попита след малко тя.

— По принцип изходът се намира право напред, но може и да не успеем да преминем… Наред ли е всичко?

Весил я гледаше с очакване и Тиан осъзна, че се е навъсила.

— Дойдох тук, за да потърся Гилаелит. Той е грозноват чудак, но беше добър към мен. — Макар че той се интересуваше повече от амплимета, отколкото от нейната безопасност, Тиан желаеше оцеляването му.

— Той е важен — каза Весил. — Не се съмнявам, че лиринксите са го взели със себе си.

— Аз също бях важна за тях, но това не им попречи да се паникьосат и да ме изоставят. Нищо чудно да са сторили същото и с него. Имаш ли представа къде работеше той?

— В тунел, разсичащ Голямата сълзевина.

— Тунел сред течния асфалт? Как е възможно това?

— Чрез замразяване.

— Как? — любопитно рече тя.

— Едно от техните Изкуства.

— И ако са изоставили и него, нима би могъл да оцелее? — промърмори тя на себе си.

— Не би могъл, ако по това време се е намирал в сълзевината. — Сакатият отново се загледа напред. — Но ако се е намирал в тунелите близо до нея… Можем да поемем натам, не е далече.