Ян Ирвин - Скрутатор

Заровила долната част на лицето си в сгънатия си лакът, Тиан остана с впечатлението, че е дочула човешки гласове от един от тунелите пред себе си.

— Ехо! — извика тя.

Не последва отговор. Тя се приближи до разклонението. Да, действително гласове долитаха от средния тунел. Тиан продължи предпазливо в полумрака и зад ъгъла, отвеждащ в по-широк поход, спря.

Светлината на самотна лампа позволяваше открояването на половин дузина души, застанали с гръб към нея. Всички те се взираха в нещо, което се намираше прекалено далеч от светлината. Изглежда това бяха тукашните роби.

Потракването на тетрапода ги накара да се обърнат, присвили очи. Тиан пристъпи напред, с което породи ужасените им викове. Те отново ѝ обърнаха гръб, този път за да побегнат. Първоначално объркана от реакцията им, занаятчията я разбра едва след няколко секунди. Сигурно изглеждаше ужасяващо — наполовина човек, наполовина машина, цялата покрита с черни петна.

— Спрете — извика някой. — Това е Тиан.

Гласът беше познат.

— Весил?

Въпросният изникна, понесъл фенер. Тиан искрено се зарадва да го види.

— Тунелът гори, Весил. Не можах да премина.

— Този проход също извежда навън, но е запушен от затънал конструкт. Не можем да го заобиколим.

— Конструкт? — Тиан любопитно се приближи напред.

Той я улови за ръката.

— Внимателно. Тук е особено лепкаво. Изпратих неколцина да донесат рафтове от най-близкия склад, за да има върху какво да стъпим. Така може и да успеем да минем над конструкта.

— В него има ли пътници?

— Не зная.

Конструктът, на вид досущ като нейния таптер, само че наполовина по-малък, бе затънал две трети. Бившите роби, четирима мъже и две жени, дотичаха задъхани, понесли дълги дъски, и започнаха да ги полагат в импровизирана пътека. Тъй като материалът свърши малко преди да достигне машината, те отърчаха да вземат още.

Когато достъпът до конструкта бе осигурен, те започнаха да остъргват асфалта с лопати и кирки, за да улеснят изкатерването си. Тъй като не бе в състояние да помогне, Тиан остана върху по-стабилния участък, упражнявайки атрофиралите си мускули — пътеката бе прекалено тясна за тетрапода ѝ.

Размислите ѝ по конкретната процедура на преминаване бяха прекъснати от нечий напрегнат шепот:

— Чухте ли?

Работата спря. От вътрешността на конструкта отново долетя трикратно почукване.

Тиан бе прободена от страх. Аахимите я бяха преследвали през половин Лауралин. Ако намиращите се вътре бъдеха освободени, те веднага щяха да се нахвърлят отгоре ѝ! Тези невъоръжени роби бяха безсилни да ги спрат.

— Не им… — Тиан замлъкна. Не можеше да обрече пленените вътре на бавна смърт от задушаване.

— Какво има? — обърна се към нея Весил. Той се бе съблякъл до кръста и лъщеше от пот. Ставаше все по-горещо.

— Нищо.

Заради състоянието си тя бе още по-малко склонна да се доверява на когото и да било.

Занаятчията продължи да наблюдава разчистването на конструкта. То трая дълго, защото асфалтът лепнеше по инструментите и самите те често се налагаше да бъдат почиствани. Накрая един от робите се покатери върху машината, повдигнал фенер високо.

— По-натам тунелът е рухнал — обяви той. — Ще трябва да потърсим друг изход.

— Всички останали проходи отвеждат обратно към огъня — каза Весил.

Люкът на конструкта бе рязко отворен, разкъсвайки лепкавото покритие. Нечия глава изникна в отвора.

Тиан се отдръпна в сенките, надявайки се, че това е някакъв непознат аахим, който не я е виждал.

Беше Минис. Сърцето ѝ започна да бие бързо. Тя се бе заклела да отмъсти нему и на всички аахими, но каква полза щеше да има от отмъщението ѝ, щом всички щяха да умрат?

До него изникна аахима. Тиан веднага разпозна и нея, въпреки зацапания ѝ вид. Триор също бе участвала в предателството срещу нея.

Минис се спусна долу върху дъските, а Триор го последва. От люка изникна и трети пътник, нисък и набит млад мъж с къса черна коса, която следваше контурите на черепа му. Крил-Ниш Хлар, нейният смъртен враг. Ако имаше човек, когото тя презираше колкото Минис, това бе именно той.

Тиан рязко насочи тетрапода назад, сблъсквайки се със стената. Тя покри лицето си с пръсти и с насълзяващи се очи погледна към младия аахим. Нему бе завещала всичките си млади и глупави мечти и надежди, а той я бе захвърлил. Трябваше да се оттегли, преди той да я е видял. Занаятчията завъртя машината и пое обратно към мрака си. Към огъня.

— Тиан! — изкрещя Весил.