Ян Ирвин - Скрутатор

След около час съвещанието приключи с изработен план. Скрутаторите се отправиха към задълженията си. Джал-Ниш тръгна към ареста — клетка, изработена от колове, вбити в хълма.

— Изкарайте робите — с весел смях рече той.

Ксервиш Флид повдигна глава. Лицето му бе посиняло: останалите затворници се бяха погрижили да посрещнат рухналия.

— Какво ще правите с нас? — попита низвергнатият скрутатор.

— Добитъкът е прекалено малко, затова ще впрегнем и хора. Ти ще бъдеш включен на челно място, за да послужиш за пример. Камшикът ще те научи да изпълняваш дълга си, робе Флид.

Пламъци избухнаха от пукнатина пред Тиан. Течен асфалт, достатъчно горещ, за да ужили кожата ѝ, покапа върху главата и раменете ѝ. Па̀рите заплашваха да задръстят ноздрите ѝ. Червеникаво сияние изпълваше тунела зад нея.

Тетраподът ѝ оставаше пленен дълбоко в пещерите на Снизорт. Макар че лиринксите бяха излекували гръбначния ѝ стълб с помощта на плътоформирането си, краката ѝ все още бяха прекалено слаби, за да удържат тежестта ѝ.

Излъчването бе изчезнало, заедно със самата възлова точка. Тя протегна ръка и докосна амплимета. Бипирамидата бе хладна на допир — за щастие: горещината увреждаше необратимо хедроните.

Амплиметът бе достатъчно мощен, за да черпи енергия от далечно поле, така че не всичко бе изгубено. Тиан се опита да си припомни разположението на околните възлови точки. По време на полета си бе използвала много от тях и би трябвало да си ги припомни лесно. Но тези спомени бяха изчезнали.

Всичко бе странно тук. Етерът бе задръстен с изкривявания, каквито тя не бе виждала преди. Самият амплимет също изглеждаше различен. Беше ѝ трудно да определи конкретно, но кристалът бе станал по-труден за употреба — сякаш бе увеличил силата си след експлозията на възловата точка или бе увеличил степента си на съзнателност. Във всеки случай чувството не беше приятно. Бореща се с нарастваща паника, Тиан потърси поле и успя да долови далечните граници на излъчване.

На такова далечно разстояние от зараждащия го възел полето бе слабо, непостоянно и неясно. Занаятчията вложи енергия в контролера, при което един от краката трепна леко, но тетраподът не помръдна.

Ужасена, Тиан направи нов опит. Той отбеляза по-голям успех — един от краката пристъпи напред, макар и накъсано, несигурно. Втора крачка. По-добра. Занаятчията вече започваше да си припомня необходимото.

Стените на прохода пред нея бяха покрити с пукнатини, през които бликаха пламъци. Ожесточеността на огъня създаваше впечатлението за далечни подземни духала. Те утихнаха за период, позволяващ преброяване до деветнадесет, преди да изригнат отново. Ако Тиан не преценеше момента или напреднеше прекалено бавно, щеше да се опече жива.

Пристъпвайки колкото се може по-близо, тя зачака следващото избухване. Тук бе изключително горещо. Младата жена протегна ръка пред амплимета, за да го предпази.

След последен проблясък огънят се отдръпна в пукнатините. Сега! Занаятчията насочи тетрапода напред, а пламъците изникнаха отново, насочили се право към контролера. Ужасно силен бе импулсът ѝ да отдръпне ръка. Но тя не го стори. Изпълнена от болка, Тиан насочи машината назад. Тетраподът се разтресе, но не помръдна.

Пламъците спряха. Занаятчията опита да продължи, но и от това не излезе нищо. Върху опакото на дланта ѝ вече изникваха мазоли.

— Движи се! — изкрещя Тиан. Тетраподът само трепна в отговор. Предните му крака бяха потънали в асфалта, размекнал се в горещината.

Нагорещена лепкавина отново се посипа по раменете ѝ. Занаятчията накара четирите крака да се свият, сетне ги изправи едновременно. Три от тях се измъкнаха, но последният остана пленен и машината започна да се накланя. С рязко навеждане в противоположна посока Тиан успя да предотврати падането. Но това изнесе тялото ѝ точно пред пукнатините. Следващият изблик огън щеше да я изпепели. Тя вече чуваше зараждането му.

Младата жена отново сви краката и тласна машината. Затъналият крак най-сетне се освободи и тетраподът препусна напред. Миг по-късно Тиан почувства горещината върху гърба си.

Тя продължи пътя си в наклонен участък, където тежките черни па̀ри се бяха наслоили край пода. Напредъкът на машината ѝ ги раздвижи, запращайки мастиленочерни дипли към лицето на Тиан. С насълзени очи занаятчията увеличи скоростта.

Нямаше си представа къде отива. След експлозията бе забравила напътствията на Весил, а повечето от фенерите бяха угаснали. Тя се движеше, защото не можеше да си позволи да остане.