Ян Ирвин - Скрутатор

Тя ускори ход, защото с вика си сакатият я бе издал.

— Тиан! — извика отново той и се затича след нея.

Заради тъмното жената не можеше да се движи бързо и зад завоя бившият наставник я настигна.

— Тиан, какво има?

— Тези тримата са мои врагове.

Той я хвана за ръката.

— Не можеш да продължиш в тази посока. Не усещаш ли миризмата?

Очите ѝ бяха достатъчно привикнали с мрака, за да различат пълзящия по пода облак зловоние. Няколко нишки се прокраднаха към устата ѝ, достатъчни, за да задавят гръдта ѝ.

— Добре — задавено каза тя. — Но не им казвай, че гърбът ми е излекуван. Моля те.

— Няма да кажа нищо. Не зная нищо.

След първата си крачка обратно жената едва не се сблъска с притичалия Минис.

— Тиан? Наистина ли си ти? — Аахимът рязко спря, загледан в машината. Очите му се изместиха към лицето ѝ. — Тиан, какво ти се е случило? — прошепна той.

Гърбът я болеше. Точно сега не ѝ беше до Минис. Не ѝ оставаше друго, освен да го отблъсне с думи.

— Останах саката, когато конструктът се разби — остро каза тя. — След като баща ти ме нападна без причина.

— Съжалявам. Опитах се да го спра…

— Спести ми лъжите си! Наслушах им се в Тиртракс! — Тиан просъска думите през зъби, сетне го подмина. Триор се взираше в нея, Ниш също се пулеше. Занаятчията не им обърна внимание.

Отдалечила се и от тях, Тиан се обърна към Весил:

— Има ли някакъв друг изход?

Робът посочи наляво, където зееше началото на друг малък тунел.

— Може да открием нещо, ако поемем в тази посока. В противен случай ще умрем тук.

— И пътят, по който конструктът е дошъл, е необратимо затрупан?

— Така изглежда.

— В такъв случай нямаме избор. Да вървим да проверим левия проход.

Натъкнаха се на разстилащия се по пода течен асфалт след няма и сто крачки.

— Точно от това се страхувах — каза Весил. — Изглежда, че ни е писано да намерим края си тук, Тиан.

Тя не каза нищо. Двамата се отправиха обратно към конструкта.

Триор навъсено оглеждаше тетрапода.

— Хитроумно приспособление. Ти ли го направи?

— Какво му е на конструкта ви? — попита занаятчията, подминавайки питането.

— Възловата точка угасна заедно с всички излъчвания. — Сега Триор леко бе наклонила глава, несъмнено размишляваща над факта, че тетраподът на Тиан е останал незасегнат. Нямаше да ѝ отнеме дълго време, за да се досети.

— Весил — тихо каза Тиан, — нареди на хората си да пленят аахимите, преди самите те да са ни нападнали.

Ръката на Триор се стрелна към торбата, окачена на гърдите ѝ. Тиан рязко насочи тетрапода си назад, при което за втори път болезнено се удари в стената.

— Дръжте ги — кресна Весил и обви сакатия си крайник около врата на аахимата. С другата си ръка ѝ попречи да достигне онова, за което тя посягаше. Останалите роби се хвърлиха към Минис.

— И него също — извика занаятчията, сочейки към Ниш.

— Останала си с грешно впечатление — меко каза Триор, но след това започна да мълви на някакъв аахимски диалект, непознат за Тиан.

Тиан почувства енергията да се оттича от контролера ѝ, краката на тетрапода бавно започнаха да се отпускат. Ако аахимата не бе изтощена от заклинанията, подсигурили влизането ѝ в Снизорт, тя щеше да успее в замисъла си.

— Запушете ѝ устата! — извика Тиан.

Един от робите омота ивица плат около главата на Триор и стегна. Занаятчията усети как чуждото влияние изчезва. Сърцето ѝ биеше неравномерно, чувстваше се слаба. За малко.

— За пореден път показваш колко струва аахимската дума, Триор. — Младата жена бръкна в торбата, към която аахимата бе посягала, и извади малка стъкленица със златна запушалка. Вътре проблясваше прах. Тиан я хвърли на земята и я стъпка с един от краката на тетрапода. — Вържи ги, Весил.

В един от складовете се намери и въже. Ръцете на тримата пленници бяха пристегнати.

— Аз не съм ти враг, Тиан — каза Ниш. — Преди не съм бил прав. Съжалявам.

Той действително изглеждаше различно от някогашния Ниш. Сега бе по-уверен, по-малко гневен и не правеше опит да се съпротивлява на онези, които го държаха. Но Тиан не можеше да прости толкова лесно.

— Съжалявала съм след всяка наша среща, Ниш.

— Бяхме дошли тук, за да те изведем.

Тиан се отдалечи и направи знак на Весил да я последва.

— Имам план — прошепна му тя.

— Така и предполагах.

— Мисля, че с помощта на кристала си ще успея да подкарам конструкта. Ако ми посочиш пътя към изхода, ще ни измъкна.

— Познавам всички проходи — рече робът.