Ян Ирвин - Скрутатор

— Пожар — мрачно констатира Весил след първите стотина дължини.

Все пак Тиан продължи, за да се убеди, че напредъкът действително е невъзможен.

— И сега какво?

— Ще се примирим със смъртта.

Но занаятчията нямаше намерение да се примирява. Тя насочи конструкта обратно към сълзевината. Там Тиан спря и се загледа в напредващия асфалт.

— Разкажи ми повече за Голямата сълзевина, Весил.

— Широка е цяла левга. Дълбочината ѝ е стотици дължини, а някои дори казват, че е бездънна. Потъналите в нея неща продължават бавно да потъват, а понякога изникват отново, стотици години по-късно, изнесени от движението на бавните течения в дълбините.

— Ако останем тук — замислено каза тя, — ще сме мъртви преди да е изтекъл настоящият час.

— Така изглежда.

— За колко време ще ни стигне въздухът в затворения конструкт?

— Не зная. Два часа? Три? Може би четири.

— Тогава да изживеем и тези часове. Да рискуваме. — Тиан затръшна люка, пое си дъх и бавно го насочи напред, срещу напредващата стена.

Весил я погледна в очите. За пръв път от запознанството им те блестяха.

— Какво имаме да губим? — рече той.

Машината се натъкна на лепкавото съпротивление и спря. Тиан леко премести лоста. Носът на конструкта се вряза в асфалта. Течен мрак покри предната част на корпуса. Всичко притъмня.

— Изобщо движим ли се? — прошепна Тиан. — Не мога да преценя.

Весил погледна към задния екран.

— Напредваме с около две дължини в минута. Скоро ще бъдем обгърнати изцяло.

Занаятчията отново размести насочващия лост. Все така отсъстваше усещането за движение.

— Не е достатъчно бързо. Така ще ни отнеме час, за да стигнем до края на тунела, а тепърва ще ни предстои и да се изкачим. Колко дълбоко под земята се намираме?

Той сви рамене.

— На повече от сто дължини, но не повече от двеста.

— Значи още един час, може би два. Ще ни стигне ли въздухът?

— Не зная.

— Ще трябва да увелича скоростта.

— Ако поемеш прекалено бързо, корпусът може да не издържи.

— А ако напредвам прекалено бавно, ще се задушим в непокътнат конструкт — възрази тя.

Минутите течаха. На моменти се блъсваха в нещо, което остъргваше металните пластини. Вътре бе станало горещо.

— Каква е температурата на асфалта в Голямата сълзевина, Весил?

— Не зная. На върха е топъл, следователно в дълбокото би трябвало да е горещ.

— Достатъчно горещ, за да ни свари?

— Не бих казал.

— Смяташ ли, че вече сме достигнали края на тунела? — попита Тиан.

— Тунелът надали е издържал дълго след угасването на възловата точка. Сега сигурно се намираме сред самите недра.

— Прекалено бавно напредваме — притесни се тя. — И не се изкачваме. Ще трябва да направя нещо.

Занаятчията знаеше и какво точно трябва да направи, само че не ѝ се искаше, защото с това щеше да разкрие тайната на полета. Но щом така или иначе щяха да умрат…

— Би ли завързал очите на пленниците, Весил? И накарай робите да се обърнат с гръб. Трябва да модифицирам конструкта, а не искам някой да види.

Той слезе долу, а Тиан разопакова малките диаманти и снопа нишки — по петдесет и четири от всеки. Нещо толкова незначително, а способно да създаде подобна значимост.

— Готово — провикна се Весил.

Тя се спусна по стълбата, а Весил я улови на дъното. Макар да упражняваше краката си при всяка възможност, щяха да изминат седмици, преди занаятчията отново да проходи.

Тиан отвори капака в пода, извади кутията и свали капака ѝ. Сетне постави хедроните вътре и наниза проводниците. Работеше бързо, но съсредоточено — нямаше да има време за втори опит.

Веднага щом стана готова, Весил я издигна обратно в кабината. Колко бързо бе започнала да разчита на него… Занаятчията хвана лоста и потърси излъчването. Амплиметът се подчиняваше с готовност, без никаква съпротива. Той също искаше да избяга.

След движението ѝ воят стана по-пронизителен, но нищо не се промени. Нямаше как да усетят раздвижване.

— Има ли ефект, Весил?

Той се замисли за момент.

— Сещаш ли се, че когато носиш съд с вода, течността повтаря движенията ти?

— Умна идея!

Долу той откри широка метална чиния, напълни я с вода и я постави върху навигационния ствол. С острия край на някакъв инструмент очерта водното ниво.

— Това ще показва движението настрани и напред.

— Но не и издигането, а точно това ми е нужно най-много. — Тя обърса чело. Потта се стичаше по врата ѝ, ризата ѝ бе подгизнала. Вътре ставаше все по-задушно.