Виктория Авеярд: Кралска клетка

— Не, не може. Знаеш, че не може. — Засмивам се студено на нелепото му позьорство.

Очите му потъмняват:

— А ти знаеш какво е бракът за нас — за Сребърните. Не означава нищо. Не влияе върху това, което чувстваме, и към кого изпитваме чувства.

— Наистина ли мислиш, че женитбата е това, заради което съм разгневена? — Яростта кипи в мен, гореща, буйна и невъзможна за пренебрегване. — Наистина ли мислиш, че храня амбиция да бъда твоя или чиято и да било друга кралица?

Топли пръсти потрепват до моите, хватката се затяга, когато понечвам да се измъкна.

— Мер, помисли си за това, което мога да направя. Какъв крал мога да бъда.

— Защо трябва изобщо някой да бъде крал? — питам бавно, изостряйки всяка дума.

Той няма отговор.

В двореца по време на затворничеството си научих, че Мейвън е бил манипулиран от майка си, оформен и превърнат в чудовището, което е сега. На земята няма нищо, което може да промени него или стореното от нея. Но Кал също е бил създаден. Всички сме създадени от някого другиго и всички имаме стоманена нишка, която нищо и никой не може да пререже.

Мислех, че Кал е имунизиран срещу покваряващото изкушение на властта. Колко съм грешила.

Той е роден да бъде крал. За това е създаден. Това е бил създаден да иска.

— Тиберий. — Никога преди не съм изричала истинското му име. Не му отива. Не ни отива. Но това е той. — Избери мен.

Ръцете му поглаждат моите, пръстите му се разперват, за да си паснат с моите. Докато прави това, затварям очи. Позволявам си една дълга секунда, за да запаметя усещането от допира му. Като онзи ден в Пиемонт, когато дъждовната буря застигна двама ни, искам да горя. Искам да горя.

— Мер — прошепва той. — Избери мен.

Избери корона. Избери нова кралска клетка. Избери да предадеш всичко, заради което проля кръвта си.

Аз също намирам своята нишка от стомана. Тънка, но нерушима.

— Влюбен съм в теб и те искам повече от всичко друго на света. — Думите му звучат кухо, когато ги изричам аз. — Каквото и да е друго на този свят.

Бавно клепачите ми се отварят. Той намира смелост да ме погледне.

— Помисли си какво бихме могли да направим заедно — промърморва той и се опитва да ме притегли по-близо. Краката ми не помръдват. — Знаеш какво си за мен. Без теб нямам никого. Сам съм. Не ми остана нищо. Не ме оставяй сам.

Дишането ми става накъсано.

Целувам го за може би, не — със сигурност — последен път. Устните му са странно студени на допир, докато и двамата се вледеняваме.

— Не си сам. — Надеждата в очите му ме прорязва дълбоко. — Имаш короната си.

Мислех си, че знам какво е съкрушителна мъка. Мислех, че Мейвън ми е причинил именно това. Когато се изправи и ме остави на колене. Когато ми каза, че всичко, за каквото съм го смятала някога, е лъжа. Но тогава вярвах, че го обичам.

Сега ми е ясно, че не съм знаела какво е любов. Нито дори какво е помен от съкрушителна мъка.

Да стоиш пред човека, който е целият ти свят, и той да ти каже, че не си достатъчна. Не си изборът. Ти си като сянка за човека, който за теб е слънцето.

— Мер, моля те. — В отчаянието си той умолява като дете. — Как си мислеше, че ще свърши всичко това? Какво наистина мислеше, че ще последва? — Чувствам топлината му дори докато всяка частица от мен изстива. — Не се налага да правиш това.

Но трябва да го направя.

Извръщам се, глуха за протестите му. Но той не се опитва да ме спре. Оставя ме да си тръгна.

Кръвта удавя всичко освен ужасните ми мисли. Ужасни идеи, ненавистни думи, счупени и изкривени като птица без криле. Минават с куцукане край мен, всяка по-ужасна от предишната. Не избрани от бог, а прокълнати от бог. Ето това сме всички ние.

Истинско чудо е, че не падам надолу по спираловидно виещите се стъпала на кулата — истинско чудо е, че успявам да изляза, без да рухна. Слънцето отгоре е омразно ярко, в рязък контраст с бездната в мен. Натиквам ръка дълбоко в джоба на униформата си и едва усещам острото жилване от някакъв предмет. Не ми отнема дълго време да осъзная какво е — обицата. Онази, която Кал ми даде. Почти се засмивам при мисълта за нея. Поредното нарушено обещание. Поредното предателство на Калоре.

Усещам в сърцето си изгаряща нужда да побягна. Искам Килорн. Искам Гиза. Искам Шейд да се появи и да ми каже, че това е поредният сън. Представям си ги до мен, утешаващи ме с думите си и с разтворените си ръце.

Удавя ги друг глас. Изгаря вътрешностите ми.

Кал изпълнява заповеди, но не може да прави избори.