Виктория Авеярд - Кралска клетка

Над рамото на Мер жената командир ми се усмихва подигравателно, очите ѝ са като два сини кинжала. Ако тази стая и дрехите ми не бяха целите в метал, можеше и да се изплаша. Отвръщам предизвикателно на погледа ѝ, изглеждам от глава до пети като Сребърната принцеса, която са ѝ втълпили да мрази. В краката ми прислужницата приключва работата си и се отдалечава с тътрене на крака, с ръце, набодени от късчета стъкло. Отбелязвам си наум да изпратя Рен да я излекува по-късно.

— Слабо изпълнение — прошепва майка ми в ухото ми. Потупва ръката ми и змията се плъзва по китката ѝ, свивайки се върху кожата ми. Плътта ѝ е лепкава и студена.

Стисвам зъби, за да се преборя с неприятното усещане.

— Как можем да приемаме това?

Гласът на принца прорязва хаоса. Зашеметява мнозина и ги кара да млъкнат, включително и намръщената Червена жена командир. Мер я отмества решително и я отвежда обратно до стола ѝ с известно затруднение. Останалите се обръщат към принца изгнаник и го гледат как се изправя. Изминалите месеци са се отразили добре на Тиберий Калоре. Животът, прекарван във воюване, му приляга. Изглежда енергичен и жив дори след като се отърва на косъм от смъртта върху стените. В стола си баба му си позволява едва доловима усмивка. Чувствам как сърцето ми се присвива в гърдите. Това изражение не ми харесва. Ръцете ми се вкопчват в ръкохватките на трона ми, ноктите ми се впиват в дърво вместо в плът.

— Абсолютно всеки един човек в тази стая знае, че достигнахме до кризисна точка, в която и най-дребният детайл може да доведе до неочаквано развитие. — Очите му обхождат стаята, за да намерят Мер. Ако бях сантиментален човек, можеше и да се трогна. Вместо това си помислям за Илейн, оставена на сигурно място в Ридж Хаус. Птолемей се нуждае от наследник и никой от двама ни не искаше тя да се включва в битката. Въпреки това ми се иска да беше тук, за да седне до мен. Иска ми се да не се налагаше да понасям това сама.

Кал е обучаван на държавническо изкуство и изнасянето на речи не му е чуждо. Въпреки това не е така талантлив като брат си и се препъва няколко пъти, докато кръстосва насам-натам. За нещастие, изглежда, че никой не възразява.

— Червените живеят като обвеяни в слава роби, обвързани с жребия си, било то в гето, в някой от нашите дворци или в калта на някое крайречно село. По бузите на Мер се разлива руменина. — Някога мислех така, както бях научен. Че нашето положение е определено веднъж завинаги. Червените бяха низши. Положението им никога нямаше да се промени, не и без кръвопролитие. Не и без големи жертви. Някога мислех, че тези неща са твърде висока цена. Но грешах.

На онези от вас, които не са съгласни — той хвърля поглед към мен и потрепервам, — които смятате себе си за по-добри, които смятате себе си за богове: грешите. И не защото съществуват хора като Мълниеносното момиче. Не защото внезапно се оказва, че имаме нужда от съюзници, за да победим брат ми. Защото просто грешите.

Аз съм принц по рождение. Имах повече привилегии от почти всеки тук. Бях отгледан с прислужници, които бяха постоянно на мое разположение, и бях научен, че тяхната кръв поради цвета си е по-незначителна от моята. „Червените са глупави, Червените са плъхове, Червените са неспособни да контролират сами живота си, Червените са обречени да бъдат слуги“. Това са думите, които всички чувахме. И са лъжи. Удобни лъжи, които правят живота ни по-лесен, срама ни — несъществуващ, а техния живот — непоносим.

Той спира до баба си и се изправя до нея:

— Това не може да бъде допускано повече. Просто не може. Различието не е равно на разделение.

Горкият, наивен Калоре. Баба му кимва одобрително, но аз си я спомням в собствения си дом и помня какво каза. Иска внука си на трона и иска стария свят.

— Господин премиер — казва Тиберий и прави знак на водача на Монтфорт.

Мъжът прочиства гърло и се изправя. По-висок от повечето, но слаб и с нездрав вид. Има вид на бледа риба със също толкова празно изражение:

— Крал Воло, благодарим ви за помощта ви в отбраната на Корвиум. А тук, сега, пред очите на нашите и вашите водачи, бих искал да узная какво смятате за онова, което принц Тиберий каза току-що.

— Ако имате въпрос, господин премиер, задайте го — избоботва баща ми.

Мъжът запазва неподвижно изражение, неразгадаемо. Имам усещането, че крие повече тайни и амбиции, отколкото останалите от нас. Де да можех да го принудя да проговори.

— Червено и сребърно, Ваше величество. Кой цвят се надига в този бунт?