Виктория Авеярд: Кралска клетка

Анабел не се бои от пламъка и отново хваща лицето му:

— Не смятаме да те правим какъвто и да било. Просто ти помагаме да бъдеш този, който си. Баща ти умря заради твоята корона, а ти искаш да я захвърлиш? За кого? Да изоставиш страната си? За какво?

Той няма отговор. Кажи не. Кажи не. Кажи не.

Но вече виждам притеглянето. Примамката. Властта съблазнява всички и ни прави слепи. Кал не е имунизиран срещу това. Всъщност е особено уязвим. Цял живот е гледал трона, подготвял се е за деня, в който той ще бъде негов. Знам от опит, че това не е навик, от който човек може лесно да се отучи. И знам от личен опит, че малко неща имат по-сладък вкус от една корона. Сещам се отново за Илейн. Дали той мисли за Мер?

— Имам нужда от въздух — прошепва той.

Разбира се, Мер го следва навън с потрепващи след себе си искри.

По инстинкт едва не поръчвам да ми донесат нова чаша вино. Но се въздържам. Мер не е тук, за да спре жената командир, ако тя отново се ядоса, а от пиенето на още алкохол само ще се почувствам по-зле, отколкото вече се чувствам.

— Да живее Тиберий Седми — казва Анабел.

Възгласът отеква из стаята. Аз изричам думите само с устни. Чувствам се отровена.

Той жули гривните си гневно една в друга, оставя китките си да изпуснат искри. Никоя от тях не докосва нищо, нито избухва в пламък. Искра след искра, всяка една — студена и слаба в сравнение с моите. Безполезни. Безплодни. Следвам го надолу по спираловидно стълбище към един балкон. Не знам дали оттам се разкрива прекрасна гледка. Невъзможно ми е да виждам нещо повече освен лицето на Кал. Всичко в мен потръпва.

Равни части надежда и страх се борят в мен. Виждам тази борба и у Кал, мяркаща се бързо зад очите му. В бронза бушува буря: два вида огън.

— Ти обеща — прошепвам, опитвайки се да го разкъсам, без да помръдна дори един мускул.

Кал кръстосва неспокойно наоколо, после опира гръб на перилата на балкона. Устата му се отваря и затваря като на риба на сухо, търсейки нещо, което да каже. Търсейки каквото и да е обяснение. Той не е Мейвън. Не е лъжец , налага се да си напомням. Не иска да ти причини това. Но дали това ще го спре?

— Не мислех… кой разумен и логично мислещ човек би могъл да ме иска за крал след онова, което направих? Кажи ми дали искрено си смятала, че някой би ме допуснал близо до който и да е трон — казва той. — Убих Сребърни, Мер, моите собствени хора. — Той заравя лице в пламтящите си ръце, жули лицето си с тях. Сякаш иска да се обърне от вътре навън.

— Уби и Червени. Май каза, че нямало разлика.

— Разликата не е разделение.

Озъбвам се:

— Изнасяш чудесна реч за равенството, но оставяш онова копеле Самос да си седи там и да претендира за кралство точно като онова, на което ние искаме да сложим край. Недей да лъжеш и да казваш, че не си знаел за неговите условия, за новата му корона… — Гласът ми отслабва и заглъхва, преди да успея да изрека на глас останалото. И да го превърна в реалност.

— Знаеш, че нямах представа.

— Абсолютно никаква? — Вдигам вежда. — Дори не и намек от баба ти? Дори не си и мечтал за това?

Той преглъща тежко, неспособен да отрече най-съкровените си желания. Така че дори не опитва.

— Не можем да направим нищо, за да спрем Самос. Не още.

Зашлевявам го през лицето. Главата му се отмята от силата на удара и остава така, клюмвайки към хоризонта, който отказвам да видя.

Гласът ми става дрезгав:

— Не говоря за Самос.

— Не знаех — казва той, думите се понасят меко по примесения с пепел вятър. За жалост, му вярвам. Така е по-трудно да остана ядосана, а без гнева имам само страх и тъга. — Наистина не знаех.

Сълзите проправят солени пътечки надолу по бузите ми и се мразя, задето плача. Току-що видях как умират кой знае колко хора, и убих лично много от тях. Как мога да проливам сълзи за това? За човек, който все още диша право пред очите ми?

Гласът ми пресеква:

— Това ли е частта, в която те моля да избереш мен?

Защото това е избор. Той трябва само да каже „не“

Или „да“. В една дума се съдържа съдбата на двама ни.

Избери мен. Избери зората. Той не го направи преди. Трябва да го направи сега.

Трепереща, вземам лицето му в ръцете си и го обръщам, за да ме погледне. Когато се оказва неспособен да го направи, когато бронзовите му очи се фокусират върху устните или рамото ми, или жигосаното клеймо, изложено на топлия въздух, нещо в мен се пречупва.

— Не съм длъжен да се женя за нея — промърморва той. — Това може да бъде отменено чрез преговори.