Виктория Авеярд - Кралска клетка

— Ваше величество…

— Вие ме уверихте, че Мейвън няма да се измъкне. Мисля, че точните ви думи, милорд, бяха: „Никоя змия не може да се измъкне от копринен юмрук“. — Баща ми не благоволява да погледне този провалил се лорд, позорящ династията и името си. Майка ми гледа достатъчно и за двамата, виждайки както със собствените си очи, така и с очите на зелената змия. Змията ме забелязва, че я гледам, и стрелва раздвоения си розов език в моята посока.

Другите гледат унижението на Салин. Червените изглеждат по-мръсни от него, някои от тях — все още покрити със спечена кал и посинели от студ. Поне не са пияни. Лорд генерал Ларис се поклаща в стола си, отпива открито от плоско шише, по-голямо от всяко, което е редно човек да носи просто за подкрепа. Не че баща ми или майка ми, или някой друг би имал нещо против, че той пие алкохол. Ларис и неговата династия си свършиха прекрасно работата, предоставяйки въздушни джетове за каузата, докато разпръсваха онази адска буря, заплашваща да погребе Корвиум под снега. Доказаха, че са достойни.

Както и новокръвните. Колкото и глупаво да звучи избраното от тях име, те отбиваха атаката с часове. Без тяхната кръв и саможертва Корвиум щеше да падне обратно в ръцете на Мейвън. Вместо това той се провали за втори път. Беше победен два пъти. Веднъж — от хора, събрани от кол и въже, а сега — от истинска армия и истински крал. Стомахът ми се свива. Макар да спечелихме, победата ми се струва като поражение.

Мер гледа гневно размяната на реплики, цялото ѝ тяло се напряга като извиваща се жица. Очите ѝ шарят между Салин и баща ми, а после се отклоняват към Толи. Изпитвам тръпка на страх за брат си, макар че тя обеща да не го убива. На Площада на Цезар тя отприщи ярост, каквато никога не съм виждала. А на бойното поле в Корвиум удържа позицията си, макар и обкръжена от армия Сребърни. Нейната мълния е далеч по-смъртоносна, отколкото си спомням. Ако избере да убие Толи точно сега, съмнявам се, че някой би могъл да я спре. Да я накаже — разбира се, но не и да я спре.

Имам предчувствие, че няма да е ужасно доволна от плана на Анабел. Всяка Сребърна жена, влюбена в крал, би се задоволила да бъде консорт, обвързана, макар и неомъжена — но не вярвам, че Червените мислят по този начин. Те нямат представа колко важни са династичните връзки или колко дълбоко жизненоважни са били винаги наследниците на силна кръв. Мислят, че любовта има значение, когато се изричат брачните обети. Предполагам, че това е малка благословия в живота им. Без мощ, без сила те нямат какво да защитават и наследство, което да отстояват. Животът им е маловажен, но въпреки това техният живот им принадлежи.

Както си мислех, че ми принадлежи моят за няколко кратки, лекомислени седмици.

На бойното поле казах на Мер Бароу да не ѝ става навик да ме оставя да я спасявам. Каква ирония. Сега се надявам тя да ме спаси от позлатения затвор на кралица и от брачната клетка на един крал. Надявам се бурята ѝ да разруши съюза още в зародиш.

— … подготвя се както за атака, така и за бягство. Докарани бяха суифти, транспортьори, въздушни джетове. Така и не видяхме Мейвън. — Салин продължава да протестира, вдигнал длани над главата си. Баща ми му позволява. Баща ми винаги оставя хората сами да си блъскат главата. — Кралят на езерняците беше там. Командваше лично войските си.

Очите на баща ми проблясват и потъмняват: единственият знак за внезапно изпитаното неудобство:

— И?

— И сега лежи в гроб с тях. — Салин хвърля поглед нагоре към своя стоманен крал като дете, което търси одобрение. Трепери чак до връхчетата на пръстите на ръцете си. Помислям си за Айрис, оставена в Арчън, нова кралица на един отровен трон. А сега — без баща си, откъсната от единствения роднина, дошъл на юг да я подкрепи. Тя беше страховита, най-меко казано, но това ще я отслаби неимоверно. Ако не беше мой враг, можеше да изпитам жал.

Баща ми се надига бавно от трона си. Изглежда замислен.

— Кой уби краля на Езерните земи?

Примката се затяга.

Салин се ухилва:

— Аз бях.

Примката се скъсва, а с нея се прекъсва и търпението на баща ми. Със стиснат юмрук в миг той извива копчетата на Салин и ги откъсва от куртката му и с едно претъркулване ги превръща в тънки железни клинове. Всеки от тях се увива около врата на Салин, дърпа го и го принуждава да се изправи. Продължават да се издигат, докато пръстите на краката му започват да дращят по пода, търсейки опора.

На масите предводителят на Монтфорт се обляга назад в стола си. Жената до него, много сурова на вид блондинка с белези по лицето, извива устни в намръщена гримаса. Спомням си я от атаката на Съмъртън, онази, която едва не погуби живота на брат ми. Кал я изтезаваше лично, а сега са на практика рамо до рамо. Тя е от Алената гвардия, с висш чин, и ако не греша, една от най-близките съюзници на Мер.