Виктория Авеярд: Кралска клетка

Как можем да сразим това?

Първият пронизителен писък на джет ме събаря на колене и ме кара да покрия глава със здравата си ръка. Ревът се разнася в гърдите ми, взрив от електричество, блъскащ като сърце. Следват още дузина на ниска височина: двигателите им завъртат спираловидно снега и пепелта, когато се спускат с вой между двете половини на армията.

Още джетове кръжат откъм външната страна на бурята, въртят се, врязват се през нея. Облаците се носят заедно с джетовете, сякаш прикрепени с магнит към крилете. После чувам нов рев. Друг вятър, по-силен от първия, виещ с яростта на сто урагана. Вятърът се заема да проясни бурята и я разкъсва мощно. Облаците се разделят колкото да покажат кулите на Корвиум, където властва синята мълния. Вятърът следва джетовете, събирайки се под прясно боядисаните им криле.

Боядисани в яркожълто.

Династия Нарис.

Устните ми се разтеглят в усмивка. Те са тук. Анабел Леролан удържа на думата си.

Търся другите династии, но около мен надава крясъци един сокол, синьо-черните му криле удрят въздуха. Ноктите му проблясват, остри като нож, и аз отскачам назад да предпазя лицето си от птицата. Тя само надава остър крясък, преди да отлети с пляскане на криле, плъзгайки се над полесражението към… О, не.

Резервите на Мейвън идват. Батальони, легиони. Черна броня, синя броня, червена броня. Ще бъда смачкана между двете половини на армията му.

Не и без бой.

Пускам мълниите: пурпурни светкавици се устремяват надолу около мен. Изблъскват войниците назад, карат ги да поставят под въпрос всяка стъпка. Знаят как изглеждат способностите ми. Виждали са какво може да прави Мълниеносното момиче. Поколебават се, но само за момент. Достатъчно, за да ми позволят да намеря опора и да се обърна, накланяйки тялото си под ъгъл. По-малка мишена, по-голям шанс за оцеляване. Юмрукът на здравата ми ръка се свива, готов да повали всички заедно с мен.

Много от Сребърните, нападащи пролуката, се обръщат в моята посока. Разсейването ги погубва. Зелени и бели мълнии преминават с пулсиране през тях, разчистват пътя за червения пламък, когато се устремява към мен.

Суифтите скъсяват разстоянието първи и се сблъскват с паяжина от мълнии. Някои се изстрелват назад, но други падат, неспособни да надбягат искрите. Буреносни мълнии, падащи с трясък от небето, възпират най-лошото, образуват предпазен кръг около мен. Отвън прилича на клетка от електричество, но тази клетка е мое творение. Клетка, която контролирам. Предизвиквам който и да е крал да ме затвори в клетка сега.

Очаквам мълнията ми да го привлече, както пламъкът на свещ привлича нощна пеперуда. Оглеждам настъпващата орда, търся Мейвън. Червена пелерина, корона от железни пламъци. Бяло лице в морето с очи, достатъчно сини, за да пронижат планини.

Вместо това джетовете на Ларис се приближават за ново нападение, спускат се ниско над двете армии. Те се разделят около мен и карат войниците да се втурнат в търсене на прикритие, докато на главите им с писък се устремява метал. Около дузина фигури се изсипват от задните врати на по-големите джетове, правят салто във въздуха, преди да се устремят към земята със скорост, при която повечето човешки същества биха се сплескали като палачинки. Вместо това те изпъват ръце и се спират рязко, вдигайки облак от пръст, пепел и сняг. И желязо. Много желязо.

Еванджелин и семейството ѝ, включително баща ѝ и брат ѝ, се обръщат с лице към настъпващата армия. Соколът кръжи около тях, надава крясъци, докато се стрелка по режещия вятър. Еванджелин благоволява да хвърли поглед през рамо, очите ѝ намират моите.

— Гледай да не ти стане навик! — изкрещява тя.

Връхлита ме изтощение, защото, странно, се чувствам в безопасност.

Еванджелин Самос ми пази гърба.

В периферното ми зрение от двете страни пламти огън. Обкръжава ме, почти заслепяващ. Препъвам се назад и се блъсвам в стена от мускули и предпазна броня. Кал обгръща с пръсти счупената ми китка и я държи нежно. Поне веднъж не си спомням оковите.

Вратите на кулата, където се помещава управлението на Корвиум, са от солиден дъб, но пантите и обковът им са железни. Плъзват се и се отварят пред нас, отстъпват пред волята на кралската Династия Самос. Влизаме в залата на съвета грациозно, пред очите на разнородното ни подобие на съюз. Представителите на Монтфорт и Алената гвардия седят отляво, семпли на вид в зелените си униформи, нашите Сребърни — отдясно, облечени в различните цветове на династиите си. Съответните им предводители, премиер Дейвидсън и кралица Анабел, мълчаливо ни гледат как влизаме. Сега Анабел носи короната си, показва, че е кралица, макар и на отдавна мъртъв крал. Короната представлява очукан кръг от розово злато, инкрустиран с мънички черни скъпоценни камъни. Семпла. Но въпреки това се откроява. Тя барабани със смъртоносните си пръсти по плота на масата, ожесточено излага на показ венчалния си пръстен. Огненочервен скъпоценен камък, също инкрустиран в розово злато. Подобно на Дейвидсън тя има погледа на хищник: никога не мига, никога не се разсейва. Принц Тиберий и Мер Бароу ги няма или не мога да ги видя. Питам се дали ще се разделят, насочвайки се към съответните си страни и цветове. Прозорците на всяка страна от стаята в кулата гледат към земята, където във въздуха още тлее пепел, а западните полета са задушени от кал, наводнени и превърнати в тресавища от необичайното за сезона бедствие. Дори толкова нависоко всичко мирише на кръв. Имам чувството, че жулих ръцете си часове наред, измивах всеки сантиметър и въпреки това още не мога да се отърва от мириса. Витае като призрак, по-труден за забравяне от лицата на хората, които убих на полето. Металическият дъх заразява всичко.