Виктория Авеярд: Кралска клетка

Въпреки внушителната гледка всички очи се фокусират върху по-внушителната личност, предвождаща семейството ни. Баща ми няма черни одежди, само бронята си от хром, блещукаща като огледало, запоена към стегнатата му фигура. Крал воин от глава до пети. Майка ми също се представя на ниво. Короната ѝ от зелени камъни е в тон с боата удушвач, преметната около врата и раменете ѝ като шал. Плъзга се бавно, с люспи, отразяващи следобедната светлина. Птолемей изглежда подобно на баща ни, макар че бронята, изрисувана по широките му гърди, тясната талия и стройните крака, е черна като нефт. Моята е съчетание от двете, раирана, на прилепващи към кожата пластове хром и черна стомана. Не е бронята, която носех на полето, а бронята, която ми е нужна сега. Ужасна, заплашителна, показваща всяка частица от гордостта и мощта на Самос.

Четири стола, подобни на тронове, са подредени до прозорците и ние сядаме едновременно, представяйки обединен фронт. Независимо колко ми се иска да запищя.

Имам чувството, че съм предала себе си, оставила съм да минат дни, седмици, без да възразя. Без дори да спомена колко много ме ужасява планът на баща ми. Не искам да бъда кралица на Норта. Не искам да принадлежа на никого. Но няма значение какво искам аз. Нищо няма да застраши машинациите на баща ми. Крал Воло не е човек, който приема отказ. Не и от собствената си дъщеря, негова плът и кръв. Негова собственост.

Твърде позната болка се надига в гърдите ми, докато се настанявам на трона си. Полагам всички усилия да остана овладяна, сдържана и покорна. Предана на кръвта си. Единствено на това съм научена.

Не съм говорила с баща си от седмици. Мога само да кимам на заповедите му. Неспособна съм да изричам думи. Боя се, че ако отворя уста, гневът ще ме надвие. Идеята да си мълча, беше на Толи. Имай търпение, Ева. Имай търпение, дай на това малко време. Но време за какво? Нямам представа. Баща ми не променя решенията си. А кралица Анабел е твърдо решена да качи внука си отново на трона. Брат ми е точно толкова разочарован, колкото и аз. Всичко, което направихме — да го оженим за Илейн, да предадем Мейвън, да подкрепим кралските стремежи на баща ми — беше, за да можем да останем заедно. И всичко това — напразно. Той ще управлява в Пролома, женен за момичето, което обичам, докато аз съм откарана като сандък с муниции, отново поднесена като подарък за един крал.

Благодарна съм за разсейването, когато Мер Бароу решава да удостои съвета с присъствието си, следвана по петите от принц Тиберий. Забравих в какво окаяно вярно нейно кученце се превръща в нейно присъствие — с широко отворени очи, просещи внимание. Изостреният му войнишки усет се съсредоточава върху нея, вместо върху настоящата задача. И двамата все още са изпълнени с адреналин от обсадата и нищо чудно. Тя беше жестока. Бароу още има кръв по униформата си.

Двамата вървят надолу по централната пътека, разделяща съвета. Ако чувстват тежестта на действието си, не го показват. Повечето разговори затихват до шепот или спират напълно, така че всички да наблюдават двамата, чакайки да видят кой край на стаята ще изберат.

Мер е бърза: промъква се покрай първия ред зелени униформи и се обляга на далечната стена. Извън светлината на прожекторите.

Принцът, законният крал на Норта, не я следва. Вместо това се обръща към баба си, протегнал ръка да я прегърне. Анабел е много по-дребна от него, смалила се до стара жена в негово присъствие. Но ръцете ѝ го обгръщат с лекота. Имат еднакви очи, горящи като нагрят бронз. Тя вдига лице и му се усмихва широко.

Тиберий се задържа в прегръдката ѝ само за миг, вкопчил се в последното късче от семейството си. Мястото до баба му е празно, но той не го заема. Избира да се присъедини към Мер до стената. Скръства ръце върху широките си гърди, фиксирайки баща ми с разгорещен поглед. Питам се дали знае какво е планирала тя за двама ни.

Никой не заема мястото, оставено от него. Никой не смее да заеме мястото на законния наследник на Норта. Обичната ми годеница , отеква в главата ми. Думите ме дразнят повече, отколкото змиите на майка ми.

Внезапно с бързо махване на ръка баща ми дръпва Салин Айрал за катарамата на колана, издърпва го да стане от мястото си и го повлича по масата и през дъбовия под. Никой не протестира, нито издава звук.

— От вас се очаква да бъдете ловци.

Гласът на баща ми боботи ниско в гърлото му.

Айрал не си е направил труда да се измие след битката, за което свидетелства потта, сплъстила черната му коса. Или може би е просто вцепенен от ужас. Не бих го винила.