Виктория Авеярд - Кралска клетка

Усещам вкус на кръв, но сега болката в счупената ми китка е едва доловима. Тя виси отпуснато отстрани до тялото ми и съм признателна за адреналина, който не ми позволява да почувствам пречупената кост.

Улицата и пръстта се втечняват под краката ми: текат в червено и сребърно. Жертва на блатистия терен стават доста хора. Когато един новокръвен пада, върху него скача нимфа и залива с вода носа и гърлото му. Той се удавя пред очите ми. Друг, женски труп, лежи на хълбок, от очните ѝ ябълки излизат къдрещи се корени. Не знам друго освен мълнията. Не мога да си спомня името или целта си, за какво се бия — освен за въздуха в дробовете си. Освен още една секунда живот.

Един телки ни разделя, запращайки Рейф назад, а после мен в противоположната посока. Устремявам се рязко напред, над горния край на силата, която напира през пробива в стената. Към другата страна. Към зоните с концентриран огън на Корвиум.

Приземявам се тежко, претъркулвам се, докато спирам рязко, наполовина заровена в леденостудена кал. Мълния от болка пробива адреналиновия ми щит, напомня ми за една сериозно счупена кост и вероятно още няколко. Ветровете на бурята дърпат дрехите ми, докато се опитвам да седна, късчета лед жулят очите и бузите ми. Макар че вятърът вие, тук не е толкова тъмно. Не черно, а сиво. Вихрушка по здрач вместо в полунощ. Оглеждам се с примижали очи напред-назад, твърде задъхана да направя каквото и да е, освен да лежа, завладяна от болка.

Онова, което преди беше открити поля, зелени ливади, спускащи се под наклон от двете страни на Железния път, сега е замръзнала тундра: всяко стръкче трева е остра като бръснач ледена висулка. От този ъгъл е невъзможно да различим Корвиум. Точно както не можехме да виждаме през непрогледната чернота на бурята, атакуващите части също не могат. Тя ги възпира толкова, колкото и нас. Няколко батальона се скупчват като сенки, силуетите им се очертават на фона на бурята. Някои се опитват да минат по все още образуващите се и възстановяващи се ледени мостове, но сега повечето се устремяват към пробива. Останалите дебнат зад мен: като размазано петно на фона най-голямата сила на бурята. В резерв чакат може би стотици, а може би хиляди. Сини и червени знамена плющят на вятъра точно толкова ярки, че да ги различа. Хванати натясно , въздъхвам тихо. А аз съм заседнала в калта, заобиколена от трупове и онези от ранените, които могат да ходят. Поне повечето са съсредоточени върху самите себе си, върху липсващите крайници или разпорените кореми вместо върху едно-единствено Червено момиче сред тях.

Езерняшки войници се стрелкат около мен и аз се напрягам в очакване на най-лошото. Но те продължават да маршируват, набивайки крак към трещящите облаци и останалата част от армията, тътреща се към унищожението. „Стигнете до лечителите!“, изкрещяна през рамо един от тях, без дори да погледне назад. Поглеждам надолу, осъзнавайки, че съм покрита със сребърна кръв. И малко червена, но главно сребърна.

Бързо натривам кал върху кървящите си рани и онези части от униформата ми, които са все още зелени. Болката от порязванията е изгаряща и аз изсъсквам през зъби. Поглеждам назад към облаците, виждам как мълниите пулсират вътре в тях. Сини отгоре, зелени в основата, където е пробивът. Където трябва да се върна.

Калта засмуква крайниците ми, опитва се да замръзне и да се втвърди около мен. Присвила счупената си китка до гърдите, се оттласквам с едната си ръка, боря се да се освободя. Отскубвам се със силен пукащ звук и започвам да спринтирам, поемайки си тежко дъх след дъх. Всеки дъх ме изгаря.

Успявам да измина десетина метра, почти до тила на Сребърната армия, преди да осъзная, че няма да се получи. Подредени са твърде нагъсто, за да се провре някой, дори и аз. И вероятно ще ме спрат, ако се опитам. Лицето ми е добре познато, макар и покрито с кал. Не мога да рискувам да мина оттам. Или по ледените мостове. Някой от тях може да рухне под мен или пък Червените войници може да ме застрелят, докато се опитвам да се прехвърля обратно през стената. Всеки вариант за избор свършва зле. Но същото важи и за стоенето тук. Войската на Мейвън ще предприеме ново нападение и ще изпрати нова вълна войници. Не виждам път напред, нито път назад. За един ужасяващ, празен миг се взирам в черната тъмнина на Корвиум. Вътре в бурята потрепват мълнии, по-слаби отпреди. Изглежда като надигащ се ураган, завършващ с кълбест буреносен облак, допълнен с вихрушка и мощни ветрове. Чувствам се дребна срещу него като самотна звезда в небе от жестоки съзвездия.