Виктория Авеярд: Кралска клетка

Едно мускулче потрепва на бледата му буза, когато баща ми издишва шумно. Прокарва ръка през острата си брада:

— И двете, господин премиер. Това е война и за двама ни. Имате думата ми за това: кълна се в главите на децата си.

Много ти благодаря, татко. Червеният командир ще прибере с усмивка тази награда, ако получи този шанс.

— Принц Тиберий говори истината — продължава баща ми, лъжейки безочливо. — Нашият свят се промени. Ние трябва да се променим заедно с него. Общите врагове водят до сключване на странни съюзи, но въпреки това сме съюзници.

Както и със Салин, усещам затягаща се примка. Тя се увива около врата ми, заплашва да ме провеси над бездната. Това усещане ли ще изпитвам през остатъка от живота си? Искам да бъда силна. За това съм се обучавала и съм страдала. Това си мислех, че искам. Но свободата беше твърде сладка. Вдъхнах я само веднъж, а не мога да я пусна да си отиде. Съжалявам, Илейн. Толкова съжалявам.

— Имате ли други въпроси относно условията, премиер Дейвидсън? — продължава настойчиво баща ми. — Или ще продължим да планираме отхвърлянето на един тиранин?

— А какви ще бъдат тези условия? — Гласът на Мер звучи различно и нищо чудно. За последно я познавах като затворничка, смазана почти до неузнаваемост. Искрите ѝ са се върнали с пълна сила. Хвърля погледи между баща ми и своя премиер, разчитайки на тях за отговори.

Баща ми е почти весел, докато обяснява, а аз затаявам дъх. Спаси ме, Мер Бароу. Отприщѝ бурята, която знам, че носиш в себе си. Омагьосай принца, както правиш винаги.

— Кралството на Пролома ще получи суверенитет, след като Мейвън бъде отстранен. Кралете от стомана ще царуват поколения наред. С отделяне на нужното внимание на моите Червени граждани, разбира се. Нямам намерение да създавам робска държава като тази, каквато е Норта в момента.

Мер далеч не изглежда убедена, но си замълчава.

— Разбира се, Норта ще се нуждае от собствен крал.

Очите ѝ се разширяват. Ужасът се просмуква в тялото ѝ и тя рязко завърта глава към Кал, търсейки отговори. Той изглежда също толкова изненадан, докато тя се гневи.

Мълниеносното момиче е по-лесно за разчитане от страниците на детска книга.

Анабел се надига от мястото си и се изправя гордо. Прорязаното ѝ от бръчки лице сияе, докато се обръща към Кал и полага ръка на бузата му. Той е твърде шокиран, за да реагира на докосването ѝ.

— Моят внук е законният крал на Норта и тронът принадлежи на него.

— Господин премиер… — прошепва Мер, сега гледайки към лидера на Монтфорт. Почти умолява. Потрепване на тъга пронизва маската му.

— Монтфорт обещава да подкрепи поставянето на трона на Ка… — Той се възпира. Гледа навсякъде освен към Мер Бароу. — Крал Тиберий.

Топло течение преминава из въздуха. Принцът е разгневен, жестоко разгневен. А най-лошото тепърва предстои за всички ни. Ако имам късмет, той ще изгори кулата до основи.

— Ще затвърдим съюза между Пролома и законния крал по обичайния начин — казва майка ми, правейки положението още по-мъчително. Наслаждава се на това. Нужна ми е цялата сила на волята, за да удържа сълзите вътре в себе си, където никой друг не може да ги види.

Намекът на думите ѝ не убягва на никого. Кал издава сподавен звук, ахване, много неподобаващо за принц, още по-малко за крал.

— Дори след всичко това Изпитанието на кралиците все пак доведе до избиране на кралска съпруга. — Майка ми прокарва ръка по моята, пръстите ѝ се кръстосват там, където ще бъде венчалният ми пръстен.

Високата зала изведнъж ми се струва задушаваща, а мирисът на кръв нахлува в сетивата ми. Това е единственото, за което мога да мисля, и аз се оставям на усещането, позволявам на острия хапещ лъх на желязо да ме зашемети. Челюстта ми се стяга, стисвам здраво зъби, за да възпра всички неща, които искам да кажа. Те се блъскат в гърлото ми, умоляват да бъдат пуснати на воля. Вече не искам това. Пуснете ме да си отида у дома. Всяка дума е предателство към моята династия, към семейството ми, към кръвта ми. Зъбите ми стържат едни в други, кост върху кост. Заключена клетка за сърцето ми.

Чувствам се като хваната в капан в самата себе си.

Накарай го да избере, Мер. Накарай го да ме отхвърли.

Тя диша тежко, гърдите ѝ се повдигат и спускат бързо. Подобно на мен тя има твърде много думи, които иска да изкрещи. Надявам се, че вижда колко много искам да откажа.

— Никой не помисли да се допита до мен — изсъсква принцът и изблъсква баба си. Очите му горят. Усъвършенствал е изкуството да гледа кръвнишки дузина души едновременно. — Смятате да ме направите крал без съгласието ми?