Стефан Стефанов - Трубадур

Джуджето пристъпи към нас и извади парцала от устата й. Досега Ива само гледаше студено. Щом устатата й най-после бе освободена, тя побърза да каже:

— Всички вие ще умрете, мъчително и болезнено.

В отговор джуджето я зашлеви с опакото на ръката.

— Ще говориш само, когато те питат! — рече то. След това се върна и застана до циганина.

— Къде е госпожица Диана? — за пореден път попита Тормозко, но този път гледаше нас.

— Този свирач тук наруши древен закон и я изпрати жива в Отвъдното. Сега само той може да я спаси — отвърна с равен тон Ива. — И да ни измъчвате, и да ни убиете, няма да я върнете.

— Това ли е последната ти дума? — попита Марски.

— Да — отвърна хладнокръвно Ива.

Ако някой ми беше казал, че ще бъда надвит от джудже, щях да му се изсмея в лицето. Сега обаче осъзнах, че в това джудже има нещо особено, нещо нечовешко. Във всеки случай нечовешка беше бързината, с която то извади от колана си моя нож и го заби във врата на циганина. Сигурен съм, че преди да го извади, развъртя острието във всички възможни посоки. Бодигардът се отдръпна и циганинът се стовари на пода, пръскайки кръв навсякъде.

Ива започна да крещи, но не от страх или мъка, а изцяло от гняв. Няма да предавам буквално думите й, но чух заплахи, за които не се бях и сещал по-рано. Никой не помести тялото. Марски извади носна кърпа от джоба си, наведе се и избърса капките кръв от обувката си, преди да са засъхнали. След това се обърна към кмета, който сякаш си беше глътнал езика:

— Симеонов, с теб се връщаме у вас. Трябва да обсъдим твоята роля в този цирк. Тормозко, преди да се върнеш в града, искам да си научил къде е Диана — по един или по друг начин.

Марски, Симеонов и непознатият бияч излязоха. Джуджето Тормозко посочи на Антон вратата и младежът излезе, забил поглед в земята. Когато останахме само четиримата, Тормозко рече:

— Ще пропеете, но не по един или друг начин, а по моя начин. Започваме с „нимфата“, преди господин Марски да си е променил мнението! Ох, колко се вълнувам! Най-после жена!

От тавана, близо до крушката, стърчеше желязна кука. Тормозко даде веригата си на другия катил, който я преметна през куката. След това джуджето прекара единия край на веригата през въжетата около китките на Ива, а помощникът му издърпа другия край. Със зловещо стържене Ива се издигна нагоре, докато лицето й не се изравни с това на Тормозко.

— Отлично! — рече джуджето и добави: — Връщаме се след минута, не отивайте никъде!

Когато двамата излязоха, аз погледнах Ива и й прошепнах:

— Ива, все още можеш да ми помогнеш! Махни проклятието или каквото там ми направи!

— Не мога — отвърна ми тя, леко поклащайки се. — И не искам. Ти си отговорен за случилото се с Диана. Ако я върнеш, ще получиш опрощение. Ако не успееш, ще бъдеш наказан за стореното. Справедливост!

— Но как да я върна?! — изсъсках отчаяно аз. — Имах видение, тя наистина е в Ада! Как можеш да стигнеш до Ада и да се върнеш оттам?!

— Аз не мога да ти помогна — призна Ива. — Силата ми стигна дотам да обвържа съдбата ти с тази на девойката. Измъкнеш ли се оттук, потърси…

Изведнъж силна музика разтърси сградата и заглуши думите й. Отне ми няколко секунди, докато разпозная мелодията — „Ода на радостта“. В съблекалните влезе Тормозко. Стъпваше леко, превзето, и махаше с ръце, все едно дирижираше оркестър. Върху дрехите си бе облякъл бяла кожена престилка, от джобовете, на която се подаваха различни инструменти — ножица, клещи, чук… Ръцете си беше напъхал в жълти гумени ръкавици, които стигаха почти до лактите му. Зад гърба му вървеше по-възрастният пазач и носеше две двадесетватови тонколони, свързани към „Айфон“ и проглушаващи ушите ни с химна на Европейската общност.

Време е да отделя внимание на личността на онзи, наречен от Марски, Тормозко и досега определян от мен просто като джудже, защото в този миг, под звуците на престото от Деветата симфония на Бетовен, аз се изправих пред цялата му същност.

Тормозко не беше истинско джудже, защото бе по-висок от повечето хора, които обществото ни определя като джуджета. На ръст бе някъде към метър и петдесет, хилав, с прекалено дълги ръце. Ходеше леко изгърбен и това го караше да прилича повече на шимпанзе. Като въпросния примат той също така проявяваше рязка и неочаквана ловкост — както, когато закла по-рано циганина. Сега осъзнавам, че наричайки го джудже, аз вероятно обиждам незаслужено хиляди хора, оприличавайки ги с чудовището, заслужило си прякора Тормозко.