Стефан Стефанов - Трубадур

Лицето на този индивид бе скрито под гъсти кичури сплъстена рижа коса и в началото бе трудно да определя възрастта му; да речем, че бе към четиридесетте. Кожата му бе изпъстрена със следи от сипаница и бе едва е няколко нюанса по-светла от косата му — ето защо и физиономията му бе трудна за запомняне в детайли. Очите му обаче бяха достатъчни, за да запомниш завинаги първата си среща с Тормозко. Тези наситено сини очи показваха десетилетия, прекарани в омраза. Той вероятно мразеше майка си и баща си, задето са го създали дребен; може би мразеше братята и сестрите си, задето са му се подигравали; може би мразеше всички свои съученици, учители, рекетьорчетата зад оградата на даскалото, първото момиче, което бе разбило сърцето му, първия гълъб, на който бе откъснал главата… не знам. Ала Тормозко изглеждаше изпълнен с омраза; да мрази се бе превърнало в смисъла на живота му и да излива омразата си — в негова цел.

Биячите на Марски бяха там, защото изпълняваха нареждания и защото очакваха, че чрез мъченията ще изтръгнат от нас информация. Тормозко бе там, защото му харесваше и защото очакваше да изтръгне от нас много болка, съпроводена или не с информация. Бях чувал по-рано слухове за тъмната страна на бизнесмена Ангел Марски, но не подозирах, че в тъмната му страна живее и джуджето Тормозко.

— Гръд природата разтваря, радост всичко живо пий! — пееше Тормозко с пълно гърло, докато прокарваше острието на скалпела си по извивката на гърдата на Ива; не в посока сърцето, а само през плътта. Вече бе направил десетина прореза по тялото й, дълбоки следи, оголващи мускулите й, от които бавно се процеждаше кръв. Мелодията бе оставена да се повтаря, вече вървеше за втори път. От време на време той подскачаше и бутваше висящата от тавана крушка, създавайки страховит танц на светлината и сенките.

— Радост, ти дете на Рая, ти, божествен ясен плам! — изпявайки началния стих за трети път, джуджето щракна със запалката си и подпали краищата на косите на Ива, които се спускаха около лицето й.

— Кметът я нарече нимфа, момче! — извика той, обръщайки се към мен, а Ива пищеше и въртеше глава, мятайки около себе си пламтящи кичури. — Нимфа, която живее във водата! Като гледам, огънят не й понася добре! Може би наистина е нимфа! А теб какво да те правя, а? Искаш ли да посвиря с чука по пръстите ти? Или да ги отрежа и да набия пирони във фалангите? Повярвай ми, много боли — или поне това крещеше онова типче от Сливен! Хехехе! А знам толкова много номера!

Дирижирайки със скалпел в едната и с нож в другата ръка, той се въртеше около Ива и дори припяваше. Облиза с пламъка на запалката задника й и веднага след това посече рязко през лицето й, от лявото слепоочие надолу до брадичката. Прибра запалката в джоба си, угаси между пръстите си запалените коси и хвана брадичката на Ива. Доближи лицето си до нейното и я попита нещо. Не чух заради силната музика, но видях отговора й — тя се изплю в очите му.

Тормозко изрева и й удари силен юмрук в бузата, от който главата й се отплесна встрани, а до мен стигнаха пръски кръв и един зъб.

— Това беше, нимфо, нимфетке, курво мръсна! Пропиля последния си шанс! — изкрещя той и излезе. Само след миг се върна, мъкнейки зелена пластмасова туба. Стовари я пред Ива, развъртя капачката и я захвърли зад гърба си. На две крачки от мен стоеше пазачът и гледаше с каменно изражение, но в очите му прочетох ужас. Тормозко вдигна тубата високо над главата си и я обърна над Ива. По тялото на жената започна да се излива светла течност, чиято миризма не можех да сбъркам — бензин. Тормозко я изля цялата, дори я изтръска, за да е сигурен, че и последните капки са паднали върху Ива. Захвърли тубата в ъгъла и бръкна в джоба, в който бе пуснал запалката.

— Във вода си се била родила, в огън ще умреш! Ще гориш като вещица!

Главата на пазача избухна — както гледаше към Ива, така изведнъж челото му се разцепи, дясното око изхвърча пред лицето му и увисна на нерви, а около него за част от секундата се разстла червено-жълт облак от частици, които миг по-късно опръскаха стената и пода. Пропуснах първия изстрел, но успях да чуя втория и третия. Куршумите попаднаха в Тормозко и той падна назад в тъмния коридор. Успях да видя как обаче се изправя и изчезва в мрака.

Седях невярващо и гледах ту към Ива, ту към вратата, ту към малкото прозорче високо горе, през което долетяха нажежените парчета олово. След по-малко от минута на прага застана Смоленски. Държеше „Глок“-а пред себе си, с ръка близо до тялото, за да е по-трудно да му бъде избит пистолета в тесния коридор. Носеше черно кожено яке върху костюма си от по-рано. Той се спря за миг пред Ива, видя, че е жива, след което веднага коленичи пред мен.