Стефан Стефанов - Трубадур

Сцената бе толкова реална пред очите ми, все едно бях там. Белегът на лицето ми бе пламнал, сякаш създаден от огън. Каквото и да се бе случило, не бе реално, но се беше случило. Плановете ми да се скрия в София пропаднаха. Това, което трябваше да направя сега, бе да говоря отново с Ива.

Когато приближих комплекса на стария басейн, спрях, защото забелязах, че на алеята беше паркиран автомобил — голям черен мерцедес, чиито фарове светеха в посока към града. Пред разтворения портал, с гръб към входа, стоеше мъж и пушеше цигара. От време на време се размърдваше и оглеждаше. Носеше дънки, кожено яке и десантен автомат „АК-СУ“, прихванат с ремък на височината на кръста му. Никак не ми приличаше на някой от тополовчани. Извадих пистолета си и тръгнах приведен към него, криейки се в сенките на дърветата.

Приближих се максимално близо, оставяйки помежду ни само автомобила. Когато непознатият погледна за пореден път към отсрещния край на улицата, аз се втурнах към него, блъснах го в стената и опрях дулото на пистолета под брадичката му.

— Само посмей да пипнеш автомата! — прошепнах му и го накарах да се обърне с лице към стената. Избутах ръцете му високо над главата и с пистолет, притиснат към основата на челюстта му, го попитах:

— Кой си ти?

— Антон. Работя за господин Марски.

Марски. Чичото и кръстник на Диана бе пристигнал в Тополово. Запитах се кой по-напред, Симеонов, Смоленски или Манчуков, бе известил добрия чичо за изчезването на Диана.

— Къде е той сега? — попитах отново аз.

— В града, да говори с кмета.

— А ти какво правиш тук?

— Пазя. Има някаква жена в съблекалните, която май знае къде е племенницата на шефа — отвърна чинно Антон.

— Сам ли си?

— Не ме убивай! — рече той, вместо да ми отговори. Осъзнах, че въпреки мерцедеса, костюма и калашника той беше млад, може би на не повече от двадесет и една-две. Едва ли досега се бе озовавал толкова близо от тази страна на цевта.

— Обещавам да не те убивам, ако ми кажеш истината — рекох аз.

— Има още един колега… А как ще знаеш дали съм ти казал истината? — попита ме изведнъж младежът.

— Ако си ме излъгал, винаги мога да се върна и да ти пусна един в тила — отговорих и преди да го е осмислил, го цапнах в главата с дръжката на пистолета. Той се отпусна в ръцете ми и аз го завлачих встрани. Прекосих алеята и го оставих да лежи в шумата. Извадих пълнителя на автомата и го хвърлих далеч от портала, а оръжието изритах под колата. Още един, значи.

Влязох зад оградата. Басейнът беше доста голям, правоъгълен, дълъг към петдесет метра. Около него се извисяваха стълбовете на повече от десет лампи, но крушките на всички, към които погледнах, бяха счупени. Вода вътре имаше, макар че не можех да я видя от гъстия килим листа отгоре — човекът с греблото, когото бях видял вчера сутрин, явно не си вършеше съвестно работата. Вляво от мен беше сградата със съблекалните — един от прозорците светеше и видях движещи се сенки. Самият прозорец бе съвсем тесен и разположен прекалено високо, за да успея да надникна вътре. Приближих се тихо и стигнах до затворена врата. На височината на очите ми имаше малко прозорче с капаче, отварящо се отвътре — що за безумие… Натиснах бавно бравата, но беше затворено, вероятно с някакво резе. Почуках два пъти.

Отвътре се чу глас:

— Какво пак бе, заек?!

Капачето на прозорчето се мръдна встрани и видях сиви очи и месест нос. Сивите очи пък видяха дулото, което се притисна между тях.

— Отваряй тихичко и да не ти е хрумнало нищо героично — предупредих го аз.

Долните клепачи на мъжа затрепериха и чух как ръцете му търсят на сляпо резето. Вратата започна да се отваря навътре и щом се получи достатъчно място, за да се промуша, аз я блъснах назад към мъжа, влязох и му забих силен юмрук в лицето. Наложи се да го ударя още три пъти, докато изгуби съзнание.

Бях се озовал в мрачен коридор с няколко врати, все притворени. Светлината идваше от една вляво. Претърсих мъжа, открих пистолет „Макаров“ и го прибрах у себе си. Пристъпих предпазливо към вратата, но отвътре не се чуваше никакъв отчетлив шум. Приклекнах; с лявата ръка държах пистолета, а с дясната започнах да отварям вратата. Никой не стреля по мен, затова рискувах и надникнах.

Помещението беше съблекалня, осветена от една-единствена крушка, висяща от тавана. Покрай стените бяха наредени около тридесет ръждясали метални гардеробчета, като някои от вратичките висяха отворени, а други изобщо липсваха. Имаше три дървени пейки, наредени успоредно една до друга, и между тях лежеше Ива. Синята й одежда беше разкъсана и висеше на парцали. Ръцете и краката й бяха здраво овързани, а в устата й бе натикан голям парцал. Щом ме видя, тя ококори очи и започна да мучи през парцала.