Стефан Стефанов - Трубадур

Чух как се размърдаха зад гърба ми. Скърцането на пейките, шумоленето на дрехите. С периферното си зрение зърнах как онзи с тоягата тръгва към мен. Барманът се отдръпна назад, а стъпките на другите младежи ми подсказаха, че единият се е насочил към входната врата, а другият към стълбището.

— Бая ще да си обиколил от Чирпан насам — рече Ставри зад гърба ми. — И Розово, и Кънчево са на изток оттук, по пътя за Стара Загора. Чини ми се, че май идваш от Тополово!

Погледът ми падна надолу и видях, че краката на масата и пейката не са заковани за пода. Това беше добре за мен. Едно, две, три — и младежът с тоягата бе на една ръка разстояние зад мен. Изправих се рязко, опрях длани в масата и изритах пейката назад. Изненаданият младеж инстинктивно свали надолу ръце, за да я хване, преди да е ударила краката му и изпусна сопата си. С лявата ръка улових тоягата му, с дясната грабнах тежката порцеланова чиния от супата, завъртях се и я запратих към Ставри, който се пресягаше за пушката си. Чинията се разби с трясък в стената до него и той прикри лицето си с длани.

Завъртях тоягата и мушнах като с копие младежа до мен, който вече се бе окопитил. Той изкрещя и падна назад; може би му счупих ребро. Затичах се към входната врата, между мен и нея стоеше само разтреперано момче с тояга. То замахна от горе на долу, стискайки оръжието си с две ръце, все едно е дълъг меч. Аз избегнах непохватния му удар и му нанесох два много бързи в свивката на дясното коляно и във врата. Посегнах към дръжката на вратата, но тя се отвори навън и видях още няколко мрачни селски физиономии. Веднага избутах залитащото момче към тях и се стрелнах към стълбите. С периферното си зрение мярнах как Ставри повдига пушката на рамо — нямах много време.

Отклоних замаха на третото момче, ударих го през ръката и в ребрата, плъзнах се покрай него и го изблъсках назад. Завъртях се отново и хвърлих сопата като копие срещу Ставри и ловната му пушка. След това се втурнах към горния етаж.

Изстрелът изтрещя мощно и по петите ми се вдигнаха парченца дърво и облак прах. Озовах се в един-единствен коридор с четири врати, по две от всяка страна. Нямах време да ги проверявам една по една, доверих се на късмета си и нахълтах с рамо в първата отляво — по мои сметки прозорците й гледаха към гърба на сградата. Евтината ключалка и тънката врата се предадоха под тежестта ми и аз се озовах в стаята. За щастие вътре нямаше никого. Имаше двукрил прозорец, затворен. Бързо завъртях дръжката на бравата му, но от първия опит не успях. Чух стъпките навреме и този път извадих пистолета си, като издърпах затворения блок, докато го насочвам.

На прага застана същият онзи Ставри с пушката, този път удобно хваната на рамо. Той видя дулото на пистолета, насочено към него и забелязах как потрепери. Дали беше полицай или горски? Беше ли свикнал да насочва оръжие срещу хора? Беше ли свикнал някой друг да държи оръжие, насочено към гърдите му?

— Ако дръпнеш спусъка, ще умреш — казах му аз. — Ако дръпнеш спусъка, ще умра и аз. Два трупа и толкова. Ако дръпнеш спусъка, никога няма да разберем дали онази Ива беше права за годеницата ми. Ти решаваш.

Той ме изгледа втренчено за няколко секунди и взе решение. Пушката изтрещя отново, стъкло и дърво зад мен се пръснаха на парчета, а Ставри изкрещя:

— Брех, мамка му, успя да скочи през прозореца!

Нямах време да му благодаря, защото стълбището кънтеше под нозете на другите селяни. Свалих оръжието, кимнах му и скочих през прозореца. Приземих се върху мека земя, претърколих се и куцукайки, тръгнах към мрака зад кръчмата. Преди да се потопя в сенките, погледнах назад и видях няколко ръкомахащи силуета. За мен вече нямаше място в Горно Смолище.

Спрях едва когато стигнах до брега на Копринка. Селото остана на няколко километра зад мен.

Щях да вървя покрай брега, докато изляза близо до Казанлък. След това ме чакаше поне едночасов преход до самия град. Имайки предвид случилото се в селото, може би щеше да ми се наложи да открадна автомобил. Оттам вече трябваше да се добера до София и…

Свестих се може би час по-късно. Видях, че съм паднал на колене, както бях стоял прав на брега. Краката ми се бяха схванали, болеше ме и гърбът. Бях стоял цяла нощ така, сигурно щях да настина. Един по един спомените нахлуха в главата ми. Първо беше болката — по протежение на целия ми белег — силна пареща болка, която ме извади от равновесие. След това ми причерня и пред очите ми се разигра невероятна сцена: видях отново Диана, която лежеше върху някаква странна скала̀, и мрака, който сякаш пулсираше около нея. Внезапно една сянка се надвеси над тялото и аз различих човекоподобна фигура. Силуетът ту се появяваше, ту се разпадаше, но успях да зърна ръка, която сграбчва косите на Диана и я изтегля нагоре. Тя се събуди и започна да крещи, да се мята бясно във въздуха. Другата ръка замахна и около висящото на косите тяло се завихри огнен вятър. Зад Диана се появи стълб, висок колкото човек и тъмен като засъхнала кръв, чиято неравна повърхност бе осеяна с тръни — едни малки и тънки като кабарчета, други големи и извити като остриета на ножове. Сянката блъсна Диана назад, а огненият вихър се стегна около нея и се стопи, оставяйки тялото й овързано към стълба е черни въжета от тръни, които се впиха в бялата плът и кръвта й бликна отвсякъде.