Стефан Стефанов - Трубадур

Мрак, в какъвто не сте попадали през живота си, и въпреки това — светлина — червена светлина от огньове, горящи в мрака. Отражения играеха по движещи се сенки, които бяха същества, каквито не можех да си представя — вихрушка от нокти и зъби сред мрак и огън. Тогава видях нещо бледо, нещо познато — човешко тяло — гола жена. Фокусирах се върху нея и я познах — беше Диана — лежеше по корем, без да мърда, с коси разпилени около главата й. Сенките от мрак и огън увисваха за момент над нея, след това отново изчезваха в своя бесен танц наоколо.

Не можеше да е истина.

— Не може да е истина — промълвих аз.

— Истина е, и още как. Не е нужно да го разбираш, за да е истина — прошепна в лицето ми Ива. — Пратил си жив човек на онзи свят. Това е неописуемо престъпление.

Тя се изправи и ме остави. Тръгна да обикаля залата, гледайки хората около мен.

— Ето я причината за вашите страдания, тополовчани! Чужденецът е пристъпил вашия закон — извика тя. — Изпратил е годеницата си в Ада! Проявил е престъпна небрежност на днешния ден! Как ще го накажете?!

— Прогонете го!

— Затворете го!

— Убийте го!

Не можех да повярвам, че хората, които бяха изпадали в блажен транс под звуците на моята музика, бяха готови да ме убият. Каквото и да бях видял в чашата, не можеше да е истина. Започвах да подозирам Ива в много по-дълбока конспирация; боях се, че на Диана се е случило нещо ужасно и че Ива е забъркана.

Все още имах в себе си пистолет и нож — можех да си пробия път през тях, но не исках да убивам тези простодушни хорица. Както и да им мътеха главите Симеонов и Ива, те не заслужаваха да умрат просто така. Годините след Яред ме бяха научили да ценя човешкия живот. Може би щях да се измъкна, като само нанеса нелетални рани.

В този момент вратата на Смоленски се отвори и той застана на прага. Пушеше пура, гледаше мрачно и дясната му ръка лежеше върху дръжката на пистолета.

— Кажете на нимфата да го изпрати след нея. Нека не се връща без годеницата си — рече Смоленски и издиша облаче дим.

Тълпата зашумя одобрително. Ива измери Смоленски с поглед, след което се обърна към мен. Пристъпи отново наблизо, бръкна в чашата и прокара пръста си по новия ми белег. От устата й се отрониха следните думи:

— Така да бъде! Върви, слез в Ада, ако трябва, но не се връщай без годеницата си Диана! От този миг нататък всяко нейно дихание е и твое! Умре ли тя, умираш и ти!

Раната на лицето ми започна да гори. Отдръпнах се от Ива и разтърках разреза — болката изчезна, но не и усещането, че нещо не е наред. Ива ми посочи вратата:

— Върви, търси я! Нейното време е и твое!

— Ти сериозно ли? — попитах я. Студеният й поглед бе достатъчен отговор. — Добре, добре, тръгвам…

Закрачих към изхода — всички ме наблюдаваха втренчено. Излязох пред ресторанта и открих още по-голяма тълпа отвън. Не съм сигурен колко бяха чули, но ме гледаха все така странно. Между тях се разтвори пролука — пътят водеше към парка. Чух забързани стъпки и се обърнах. На входа на ресторанта бе застанал кметът. Май вече не бях неговото момче.

— Да знаеш, че още сега те обявявам за национално издирване — да не си мислиш, че утре ще се прибереш спокойно в София! — извика той.

Ново двайсет.

— Изчезвай, докато не съм размислил и не съм пратил след теб хайка! — допълни той. След това се обърна към множеството:

— Хайде, разотивайте се! И никой да не пуска в къщата или колата си този престъпник!

Не можех да чакам втора покана — затичах се към парка. Основната алея покрай стария басейн водеше извън града. Почувствах ли се веднъж в безопасност, щях да премисля какъв да бъде следващия ми ход. Нямах дрехи, нямах автомобил и не разбирах какво ме е сполетяло. Усещах обаче, че за много малко съм се разминал със смъртна опасност и един ден трябва да благодаря на Смоленски за това.

В началото тичах, за да набера преднина пред евентуални преследвачи — излязох от града по шосето, сетне свих по черен път, който минаваше през розовите градини, и не спрях, докато не се озовах в гора. Светлините на Тополово грееха на няколко километра западно от мен. Нощта беше безлунна, което означаваше по-бавно придвижване из гората, но и ми осигуряваше по-трудно проследяване.

Пребърках джобовете си, за да видя с какво разполагам: носни кърпи, портфейл с малко над двеста лева, карта-ключ за хотелската стая и мобилен телефон с почти изтощена батерия. Всичкият ми останал багаж бе останал в хотела на Манчуков. Най-важното в него не бяха дрехите ми, а двете резервни лични карти и трите ми различни задгранични паспорта. Ако исках да се покрия, документите, намиращи се в мен, нямаше да са ми от полза — с тях се бях регистрирал в хотела. Разбира се, разполагах със сгъваем нож, компактен пистолет ЧеЗе и китарата със скъсани струни. И с глава, пълна с бръмбари.