Стефан Стефанов - Трубадур

Аха, Петьо от сутринта. Чак пък да са го били… Малкият явно искаше да се направи на интересен.

Тълпата се разшумя и се наложи Ива да вдигне ръка, за да я успокои. Подейства. Обмислях дали вече си струва да се боя от нея. Влиянието, което имаше над местните, ми се струваше някак… нездравословно. Хвърлих поглед към кабинета на Смоленски, но вратата си оставаше затворена.

— Някой друг? — попита високо Ива.

Някъде встрани чух нов шепот, спор между две жени. Накрая нечий глас каза:

— А Надя днес си перфорира пръста на шевната машина!

Ива проточи шия в опит да открие кой говори. Хората избутаха напред въпросната Надя. Естествено, познах момичето от шивашкото ателие. Тя цялата поруменя и започна да се оглежда притеснено. Ива я повика с пръст към себе си и Надя неохотно се приближи.

— Кажи ми, Надя, от колко години шиеш? — попита Ива.

— От осем, миличка Ива — отвърна младата жена, без да среща погледа й.

— Колко пъти си пронизвала пръста си с игла?

— Николко, сладка моя — отговори Надя. — За пръв път ми е.

— А случи ли се нещо особено, та да се убодеш сега? — продължи с въпросите Ива.

— Не, сладка, нищо особено. Просто вдигнах глава за момент към прозореца…

Това беше изключително глупаво. Целият този цирк, въпросите, театралниченето на Ива… Сметнах за необходимо да прекратя случващото се.

— Ива, аз бях на прозореца. Момичето ме погледна, разменихме си по една усмивка и явно е загубило концентрация — рекох аз и допълних: — Извинявам се за случилото се.

Всички погледи се забиха в мен — забиха, казвам, като ножове. Мълчахме си и се гледахме, аз и тълпата, аз и Ива. Със ситни стъпки кметът се приближи към мен и ми прошепна:

— Не знам кое е по-лошо: това, че заговори, без да те попита, или това, че я нарече директно по име.

— Добре, свирачо, ще задам и на теб един въпрос — започна Ива. — Случайно ти да си счупил зъба на това момче?

— Не — отвърнах аз.

— Ама беше там и отказа да яде тутманика на леля Рада! — извика детски глас иззад гърба ми.

Това вече бе прекалено. Изправих се и оставих риванолената кърпа на стола си. Обходих с поглед залата и видях ту страх, ту ненавист. Почувствах се като герой от някакъв филм. Очаквах всеки момент да нахлуе екипът на „Скрита камера“ и да ме поздрави за чудесното шоу.

— Това е нелепо — рекох. — Случват се няколко инцидента, каквито се случват във всеки един град, всеки божи ден, и вие си мислите, че аз имам някаква вина? Градът е толкова малък, че е възможно поне двадесет души тук да са присъствали по същото време. Е, нека спрем дотук — направихте си шега с чужденеца, обяснихте си „мистичните“ причини, довели до убождане с игла и стъпване накриво. Сега какво е на ред, ще се окаже, че съм продал опасни експлозиви на децата ли?

Отново мълчаха. Тогава Ива взе думата и се обърна към мен:

— Свирачо, вчера те предупредих да внимаваш с желанията и това не беше случайно. Подозирам, че не си спазил съвета ми и днес си пожелал някому зло. Това е достатъчно, за да носиш лош късмет навсякъде, където се появиш!

— О, хайде стига, Ива (всички затаиха дъх, щом споменах името й)! Бабини деветини!

— Къде, между другото, е годеницата ти? — попита ме тя.

— Откъде да знам, откакто се скарахме през нощта, не се е прибирала. Подозирах, че е някъде с Манчуков — отвърнах аз. — Къде е самият Манчуков?

Хората се заоглеждаха. Манчуков наистина липсваше.

Ива стана и тръгна към мен. Насилих се да не отстъпя назад. Тя спря и лицето й се озова на две педи от моето — черните й очи се впиха в моите. После тя промълви:

— Скарали сте се… Какво й каза?

— Нищо — рекох аз и се усетих, че лъжа.

— Не, не, казал си й. Е? Какво й каза? — настоя Ива.

Явно трябваше да играя по тяхната свирка. Дано фарсът да беше към своя край.

— Скарахме се, тя ме напусна и аз й казах да я вземат дяволите! — рекох и натъртих на последната дума.

Честно казано, не очаквах такава реакция. Жени започнаха да пищят, деца да плачат, мъже да мърморят. Ива само повдигна високо вежди и поклати глава. След това изненадващо ме удари силно с юмрук в гърдите. Достатъчно силно, за да ме повали на земята. След това се наведе над мен, сграбчи брадичката ми и приближи към лицето ми чаената си чаша.

— Предупредих те! Виж какво си направил!

Нямах друг избор, освен да надзърна в чашата. Беше пълна с прозрачна вода, която обаче леко намирисваше на сяра — вероятно бе от местните извори. Вода като вода, в бяла керамична чаша. За съжаление, не се оказах съвсем прав — колкото повече се взирах, толкова повече виждах. Водата стана тъмна, толкова тъмна, че поглъщаше и аз видях светлините.