Стефан Стефанов: Трубадур

— Какво става? — попита възрастен женски глас. — Ха, едно убождане? Ела тук, миличка, няма страшно! Капка алена кръв, тъкмо да ти станат по-червени бузките — то е за здраве! Брей, ама вие почти сте я завършили! Ще стане шивачки от вас, направо ще ми вземете занаята!

Стоях там до стената и слушах. Хората в днешно време не говореха по този начин — сякаш тази сутрин се бях върнал половин век назад във времето. Явно животът в провинцията бе започнал да ми идва в повече. Напуснах бързо Тополово по познатата ми вече пътека и потърсих уединение край гьола.

Тъкмо приключвах с физическите упражнения, когато чух някой да вика. Определено бяха викове за помощ. Метнах калъфа с китарата на рамо и ги последвах. Виковете ме отведоха до долчинка, в която открих лежащ старец. Беше паднал възнак и протягаше ръце към левия си крак.

— Брех, какъв късмет бе, точно днес!

— Чичо, да ти помогна да станеш? — попитах го аз.

— Бе то, че ше ми помогнеш, ше ми помогнеш, ама баш днес ли трябваше! Халал да е!

Докато го изправях и крепях, той ми разказа как бил тръгнал за билки, защото днес не трябвало да се върши никаква сериозна работа. Стъпил обаче в заешка дупка и си изкълчил крака.

— Здраве да е, сега като се върна, ще ударя една люта ракия и ще ми мине, даже може едно хоро да изиграя! Ти хора̀ знаеш ли? — попита ме той.

— Не си падам по народна музика — отвърнах.

— Жалко, да се научиш! Ка’еш ли си днес „искам да се науча“ и ше се научиш! — рече уверено старецът.

Това ме накара да задам въпрос, който ме мъчеше от сутринта:

— Чичо, защо днес всички са такива… особени?

— Днес си е ден като ден — рече той. — Само внимавай какво говориш и какво пожелаваш! Днес дяволите слушат и можеш да си навлечеш голяма беля!

Час по-късно успях да открия Смоленски. От Диана и Ива — ни следа. Тази игра започваше да ми омръзва.

Смоленски имаше странен кабинет — пълен с плакети, нашивки и снимки на командоси. Пушеше пура и пиеше уиски, още от обяд. Празник. Обясних му какво бе провокирало любопитството ми. Той се засмя под мустак.

— Бабини деветини! Обаче — тук си вярват. Не съм чувал за подобен празник в друг край, а съм пътувал доста из страната. Та казват, че днес трябва да се пожелават само хубави неща, дори на най-големия ти враг.

— Да разбирам ли, че вие не вярвате? — попитах го аз.

— Не вярвам, естествено, но — гледам да не дърпам дявола за опашката — ако схващаш! Аз съм един от лидерите на тази сплотена общност и се старая да уважавам общия интерес. Ще бъде изключително неразумно да изляза на улицата и да отрека особеностите на днешния ден.

— Разбирам — рекох.

Върнах се в стаята и — изненада — не заварих Диана там. Вероятно пак беше на обяд в скъпия ресторант на брега на язовира. Реших, че е по-добре да открия единствения човек в Тополово, с когото ми бе приятно да разговарям — Ива.

Тъй като нямах никакъв номер за връзка, се наложи да потърся отново помощта на нейния работодател Смоленски. Естествено, него го нямаше, но заварих управителката на ресторанта, приятна на вид петдесетина годишна дама. Помолих я да ми съдейства за някаква връзка с Ива. Тя повдигна вежди и ми рече само:

— Да си нямаш работа с тая!

Почувствах се доста неловко. Опциите ми какво да правя взеха да се изпаряват една по една. Тръгнах пеша по улицата, която започваше зад общината и се озовах в градския парк. На една пейка се натискаха момче и момиче горе-долу на възрастта на Ива. Реших, че няма да стане по-зле за мен, ако прекъсна романса им.

— Ей, познавате ли Ива, асистентката на Смоленски?

Те ме изгледаха стреснати, след което момичето стана, дръпна приятеля си и двамата се изнизаха като от местопрестъпление. Все така объркан, аз седнах на заеманата преди това от тях пейка и се зачудих как да уплътня часовете, докато дойде време да свиря. Оттук виждах как хората на кмета подготвят центъра за празничната вечер — чистят, мъкнат пейки и маси. Колко ли души очакваха?

Чух някакво цвърчене, след това тупване. Обърнах се и видях нещо малко и топчесто на алеята зад мен. Наведох се и вдигнах в шепа недорасла птичка, покрита още с мъх. Човчицата й се отваряше едва-едва и едното краче риташе конвулсивно. Държейки го, аз усетих кръвта да пълни шепата ми — падането отвисоко го бе направило на пихтия отвътре. Внезапно се погнусих, обърнах шепа и го оставих да се плъзне надолу. То тупна тихо. Обърсах ръката си в сухата пръст до алеята и погледнах навътре в парка.

Дали очите ме излъгаха, дали мислите ми повлияха на това, което виждах, но ето че там, между дърветата, се появи познат силует. Забравих за мъртвото пиле и тръгнах с бързи крачки напред. Силуетът се изгуби, но сега различих очертанията на някакво здание в гората.