Стефан Стефанов: Трубадур

Диана се върна в четири след полунощ. Беше видимо пияна, едната й обеца липсваше, а трите сребристи презрамки на рамото й бяха нескопосано завързани.

— Имаш ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита ме тя, сякаш прочела мислите ми.

— Не.

— Именно това е проблемът! — изведнъж извика Диана. — Мълчиш, криеш се под качулката си и се държиш с мен все едно ме няма!

— Та теб те няма, миличка! — този път повиших тон и аз, нещо съвсем нетипично за мен. — Денем те няма, вечер те няма, нощем те няма! Където и да отидем, се държиш като уличница!

— Уличница?! — тя ме изгледа така, сякаш съм й зашлевил шамар. — А ти по-добре ли се държиш? Криеш лицето си като някой престъпник!

— Това е моят начин на живот! Когато тръгна с мен, ти казах ясно как ще бъде! — рекох аз.

— „Моят начин на живот“ — изимитира тона ми Диана. — Какъв начин на живот, бе — като скитник? Мъж без минало, мъж без бъдеще — ето това си ти! Никога не те е интересувало от какво имам нужда аз!

— От каквото имаш нужда, виждам, ти го дават! Щом не ти харесва с мен, върви си!

— Ще си отида, точно така! — извика Диана с треперещ глас. — Оставям те да бъдеш нещастникът, който винаги си си бил! Отрепка такава!

— Върви, където искаш, да те вземат дяволите дано! — казах аз, а тя отвори вратата и я затръшна след себе си.

Събудих се сам. Не знам от кое ме заболя повече — от преосмислянето на снощния скандал или от факта, че Диана бе спала другаде. Въпреки авантюрата ми с Ива, се чувствах излъган и предаден. Това трябваше да престане.

Извадих стилета си и го разгънах. Острието беше студено и твърдо. Обичах да си играя с него, когато се чудех какво да предприема. Прехвърлях ножа между пръстите си и мислех. Диана бе много права за едно — нямах нито минало, нито бъдеще. Ако за миналото си можех да виня Яред, то за бъдещето отговорността бе изцяло в мои ръце. Не знаех какъв избор да направя, нямах мечти или амбиции — живеех ден за ден в настоящето. Тайно се надявах да се случи нещо, което да ми даде цел и посока.

Спомних си, че днес е празник, и реших да видя има ли празнична атмосфера из Тополово. Надявах се до обяд Диана да се появи и да скалъпим някакво взаимно извинение за острите думи от снощи. Стомахът ми къркореше и реших да разнообразя с традиционни тестени закуски, вместо да използвам ресторанта на хотела.

Из улиците се мяркаха доста хора и всички изглеждаха весели. Тази гледка донякъде притъпи мрачното ми настроение. Видях опашка от деца пред малка пекарна и реших, че това е най-добрият вариант за закуска — баничка или кифла с боза. Изборът на витрината се оказа по-голям, отколкото очаквах. В крайна сметка се спрях на мазен тутманик. Тъкмо се пресягах да го взема от мустакатата лелка, когато едно от момчетата до мен изруга и започна да плюе парчета кифла по земята.

— Мамка му, лельо Радо, камъни ли слагаш вътре?! — извика възмутено петнадесетгодишният пикльо. — Счупи ми се зъбът!

— Я да видя, дай!

— Къде ве?

Другите момчета и момичета наобиколиха онзи със счупения зъб. Той бръкна в устата си и после театрално отвори шепа — наистина, на дланта му имаше парче зъб. Той изгледа околните начумерено и понечи вероятно да изругае отново. В този миг се случи неочакваното — продавачката излетя отвътре като мустаката хала и му обърса такъв шамар, че го събори на земята. Децата се пръснаха като пилци пред ястреб, а изненаданото момче със счупения зъб бе изтеглено обратно горе за ухото.

— Петьо, на теб майка ти не ти ли е казвала, че днес не се псува, а? — попита така наречената леля Рада. Петьо кимна един път и тя го пусна със замах. — Е, какво ще кажеш сега?

— Благодаря ти за вкусната закуска, да си жива и здрава! — изстреля Петьо като на училищен рецитал.

— Правилно! Айде да си жив и здрав и ти, пък си пази зъба за спомен! — каза вече усмихната леля Рада и се върна зад тезгяха. Погледна ме и посегна да ми подаде тутманика.

— Не, благодаря, ще пропусна — казах аз и изчезнах, преди да съм изял някой шамар.

Реших, че не съм толкова гладен, колкото си мислех сутринта. Тръгнах към моето място край водата и минах покрай някакво шивашко ателие. Любопитството ми надделя и надникнах през отворения прозорец. Две млади жени работеха усилено с машини „Сингер“ над, да речем, завеса. Едната от тях сякаш усети погледа ми, вдигна глава и ми се усмихна. Усмихнах й се и аз, а тя започна да пищи.

Спря да шие и хвана ръката си, избухвайки в сълзи. Между пръстите й видях да се процежда кръв. Почувствах се доста гузно, защото вероятно аз я бях разсеял, но нямаше с какво да помогна. Отстъпих назад, предотвратявайки риска някой да ми потърси отговорност и се скрих зад ъгъла. Все още чувах рева на тази, чийто пръст бе пронизан от иглата на машината и вайканията на колежката й. В следващия момент чух как още някой влиза в стаята.