Стефан Стефанов - Трубадур

Дали защото забелязах, че гледа встрани от мен, дали защото чух шум, или просто защото бях развил инстинкт за самосъхранение, аз се хвърлих на пода и се завъртях, с оръжие, насочено към вратата. Успях да стрелям веднъж, преди ръката ми да бъде ударена от дебела желязна верига, която изби оръжието встрани.

На прага застана джудже с гадна усмивка, верига в лявата и пистолет в дясната ръка.

— Стой си там долу и да не ти е хрумнало нещо героично! — каза ми той.

Петнадесет минути по-късно помещението се оказа прекалено тясно за всички ни. Ива и аз бяхме поставени седнали — с гърбове, опрени в студените шкафове, и двамата овързани като пашкули. Поне не бяха разкъсали дрехите ми — предположих, че нейните са в такова състояние, защото се е борила с хората на Марски. Споменавайки ги, те бяха общо четирима — сивоокият с подутата буза, Антон с цицината на тила, джуджето и още един безличен тип. На компанията ми се радваха също така самият Марски и кметът Симеонов.

Ангел Марски носеше безупречен син костюм, бяла риза и резедава вратовръзка; от джоба на сакото му се подаваше кърпа в същия свят. На ревера му дискретно проблясваше ротарианска значка. Рамките на очилата му бяха тънки, но изцяло златни.

Загледах се в лицето му, докато си мълчахме един на друг. Годините се бяха оказали безпощадни към косите му — имаше самотни кичури от двете страни на главата, които той прилепяше с гел към скалпа си, но проявеше ли някой от тях чувство за сепаратизъм, прическата му придобиваше леко плашещ вид. Отгоре главата му беше лъскава като църковен купол. Долните клепачи, жертва на безбройни нощи под знака на алкохола и цигарите, бяха станали по-големи от очите му и се бяха превърнали в тъмни купчини от бръчици. Устните му бяха тънки и дълги и някои оприличаваха усмивката му на жабешка, но аз не бих — когато се усмихнеше, се виждаха както венците му, така и добре запазените зъби, а аз не се сещах за жаба със зъби. Вярвах, че ако имаше дъщеря, тя никога нямаше да прилича на Диана.

— Срещам те за втори път и не си ми станал по-симпатичен — каза Марски. — Къде е Диана?

— Не знам — отвърнах аз.

— „Не знам“ — повтори той. — Манчуков не знае; Смоленски не знае; Симеонов ми разправя врели-некипели; а тази тук мълчи като гроб.

— Господин Марски — започнах аз, — кълна се, че не съм наранил племенницата ви и ви уверявам, че не знам къде е, но ще я открия! Местните хора, в лицето на тази прелестна девойка, се опитват да ме убедят, че по някакъв магически начин съм я пратил в Ада.

— В Ада? — Марски се усмихна с онази гадната, почти жабешка усмивка. — И Симеонов това ми каза. Може и да си я пратил на оня свят, копеле такова, и ще си платиш за това. Къде е тялото?

— Няма тяло — поклатих глава аз. — Колкото и абсурдно да звучи, Ива, тази тук, ми показа образ на Диана в Ада и ми заръча да я върна обратно.

Джуджето се засмя изведнъж с изключително неприятен кикот. Ако имах тази възможност, щях да го изритам в муцуната.

— Симеонов — обърна се Марски към кмета, — уморих се от глупости. Малоумната ви версия беше дотук. Разбрах единствено, че тези двамата знаят какво се е случило с горката ми племенница. Тони, доведи мангала!

Антон излезе и се върна, бутайки пред себе си циганина, който бях срещнал по-рано днес на входа на басейна. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а по лицето му личаха множество следи от побой. Когато видя Ива, той се разрева.

Марски рече на джуджето:

— Тормозко, попитай господина тук дали знае нещо за племенницата ми.

Джуджето се приближи до най-новия пленник, въртейки веригата в ръце. Започна да я навива около ръката си и да обикаля около вързания циганин. Изведнъж юмрукът му се стрелна и желязото се заби в коляното на циганина. Последваха болезнен вик и много сълзи. Ива за пръв път се размърда и впи изпълнен с гняв поглед в джуджето.

— Къде е госпожица Диана? — попита Тормозко.

— Не знайъ, бате, не знайъ, не ме бий, бате — изплака циганинът.

Тормозко го удари още веднъж, в другото коляно. Циганинът щеше да падне, ако Антон не го придържаше под мишниците.

— Знаеш ли къде е госпожица Диана, любимата племенница на господин Марски? — попита Тормозко.

— Не знайъ, бате, стига ме би бе, бате! — изрева с цяло гърло нещастникът и продължи да хлипа. Когато джуджето се готвеше да причини още болка на мъжа, Марски го спря.

— Остави, вярвам му. Тези двамата обаче знаят, нали? — въпросът беше насочен към циганина, който закима отривисто. Марски махна към Ива.