Стефан Стефанов: Трубадур

— До десетина минути. Елате с мен и го оставете за малко сам с жертвите му.

Баща ми ме погали за последен път и отиде при Марски. Вратата се хлопна. Останахме само аз и жените, които бях убил. Дъхът ми излизаше на бяла пара. Вече бях разбрал защо в помещението е толкова студено. Пръстите на ръцете ми бяха вкочанени, въпреки че през цялото време ги бях движил, за да върна кръвотока в тях. Десетина минути. Имах само десетина минути да се измъкна. И друг път бях попадал в трудни ситуации, щях да се измъкна. Огледах ръбовете на масите — ламарина. Изпод босите стъпала на Анита тънкият ръб бе издаден на около сантиметър напред. Щях да се справя.

Стегнах коремните си мускули и подскочих на място. Дявол да го вземе, столът се помръдна! Изпълних същото упражнение още двадесет и осем пъти. От ръба ме деляха два сантиметра. Така, сега идваше по-трудната част — да се обърна. Подскочих отново и рязко се наклоних настрана. Рамото ми се опря в масата, бутнах Анита и единият й крак изпадна, увисвайки надолу. Успях да се закрепя с два от краката на стола във въздуха. Стегнах предмишницата си и започнах да я извивам. Столът се завъртя бавно около единия от краката, все още стъпили на пода.

Металната врата се отвори и затвори. Обърнах глава в посока на шума — бях попроменил първоначалната си ориентация спрямо изхода. Видях бавно да приближава момче. Бе към тринадесетгодишно, с мъх под носа, който един ден щеше да се превърне в мустаци. Кожата му бе мургава, а косата — сплъстена. Криеше едната си ръка зад гърба. Пристъпи до мен и застана пред очите ми.

— Ти пък кой си? — попитах го тихо.

— Аз… такова… за кака! — отвърна ми момчето, показа ръката си, която стискаше сгъваем джобен нож и го заби неумело във врата ми. Раната бе странична, не засегна никаква артерия. Аз понечих да извикам, но детето бързо ми нанесе втори удар, този път в бузата. Усетих как острието пронизва езика ми и устата ми се напълни с кръв. Аз я изплюх в лицето му и разклатих стола, но бях безпомощен. Третият удар бе далеч по-лош за мен, пак в гърлото, но причиняващ гадна рана. Стоварих се с трясък на пода и кръвта ми плъзна по фугите между белите плочки.

Момчето стоеше надвесено над мен и трепереше. Вече виждах добре вратата. В очертанията й стоеше едър мъж с ръце в джобовете. Вгледах се в лицето му, докато погледът ми се замъгляваше. Беше Васил Костов, Миденият крал. Човекът, който обичаше Ирина.

— Свърши ли? — попита той.

Момчето кимна и остави ножа да се изплъзне между пръстите му. Изтича нервно при Костов и се скри зад гърба му. Мрачната физиономия на Мидения крал бе последното, което видях.

Проклетата Камила, оказа се права за циганката.

На тази последна страничка имам честта да спомена хората, помогнали по един или по друг начин да държите в ръцете си тази книга:

Катя — любимата ми и единствена съпруга, която, макар и да се ужасява от страховити истории, бе до мен в създаването на не една и друга, включително и на „Трубадур“; и за безбройните вечери, през които се занимаваше сама с децата, за да мога аз да пиша;

Поли — моята кума, приятелка, пръв читател и пръв критик; освен това човекът, уведомяващ ме за всеки интересен литературен конкурс;

Сестра ми Меги и цялото ми семейство — за непрекъснатата подкрепа и насърчаването да пиша истории от 4-ти клас до днес;

Оник Саркисян, който ми предложи да сменя първоначално средновековния сетинг със съвременен такъв, когато бях зациклил на трета глава;

Руми Соколова, един от най-ранните ми читатели и поддръжници;

Орлин Милошев, Митко Цолов — Доктора и Алекс Цонков — Lostov, „официалните“ бета-тестери на романа, чиито коментари и съвети направиха разказа за Трубадур по-добър;

Митко, Красъо и Джони, с които писахме заедно историята си през годините и вдъхновихме някои от случките в романа;

Преподавателите ми в СУ, които ме запалиха по антропологията и ми предоставиха нов поглед върху вълшебната приказка;

Същите преподавател(к)и, които след защитата ми на „Зловредни женски създания в балканския фолклор“ ме накараха да обещая, че ще напиша книга — ами: ето я;

Коко, който едва тригодишен ме отсвири веднъж с думите: „Не гледай какво съм счупил, пиши си там книгата!“

И не на последно място: Явор Цанев и Кети Илиева, които превърнаха един текст в истинска книга!

$id = 8287