Стефан Стефанов: Трубадур

— В Ада ли съм? — попитах аз.

Няколко секунди мълчание, след това отговор.

— Може и така да се каже.

Гласът бе на възрастен човек, със сигурност над шейсетте. Не ми звучеше никак демонично. За съжаление, ми звучеше по-скоро познато.

— Ти ли си… татко? — попитах аз колебливо.

Свещта се отдалечи от мен и хвърли сенки върху лицето на Яред. Тялото му бе покрито с черна роба, която попиваше светлината. На главата му имаше качулка, под която се подаваха няколко бели кичура. Той беше.

— Наричай ме както искаш.

— Очаквах огнени реки, купчини кости, милиони душѝ, горящи в агония, такива неща — споделих аз, докато обмислях какво съм в състояние да направя, за да подобря положението си. Установих, че въжетата са доста здрави и добре стегнати, а ходилата ми са вързани така, че да не стигат до пода.

— Стереотипи — отсече Яред. — Адът, Емир, е по-личен, отколкото можеш да си представиш. Подлежи на… кустомизация. Всеки от нас кове не само съдбата, но и собствения си ад.

— И все пак това тук не ми прилича особено на ад — продължих аз.

— Ще се превърне, вярвай ми — отвърна равнодушно Яред.

Проклятие, не виждах нищо, освен лицето му. Започвах да се изнервям. Дотук бях успял да се справя с немислими предизвикателства, а ето че сянката на баща ми ме бе приковала на място. Сетих се защо се бях подложил на целия този кошмар.

— Къде е Диана? Заради нея попаднах тук!

Яред замълча.

— Кажи ми, проклет да си! — изкрещях аз. — Изправих се срещу какви ли не чудовища, преродих се, пребродих Долната земя и накрая полетях в бездната към Ада! Изпълних своята част от сделката! Освободете Диана и ме пуснете да си вървя!

Започваше да ме обзема страх. За пръв път, откакто бях попаднал в Долната земя, усещах предателската капка пот да се стича по гръбнака ми. Опитах се да го овладея, но страхът бе по-силен от мен. Зъбите ми се разтракаха и то не само от студа. Проклети да сте всички!

— Къде е тя?!

Изтрака старо реле и вдясно от мен блесна силна светлина. Аз присвих очи и фокусирах. Само на метър-два разстояние се намираше метална маса, огряна от кръгла лампа, висяща над нея. Там лежеше жена, облечена в бяла нощница с бледи точки. Не помръдваше. Очите й бяха затворени. Черната й коса бе сресана и прибрана назад.

— Открихме я застреляна на брега на Баташкия язовир. Тялото бе паднало между скалите. Тя поне бе непокътната — рече Яред. Образите се завихриха в съзнанието ми и аз си спомних Елиз, наемничката, която бях надупчил, след като ненадейно бе стреляла в Христо Благовестов. Тогава така и не видях лицето й. Мръсниците просто я бяха захвърлили след бягството ми.

— Съжалявам — рекох аз. — Мисията ни не протече по план. Наложи се да я убия.

— Не съжаляваш — отвърна ми Яред. — Не още.

След познатото вече изтракване се включи нова лампа. Нова маса. Ново тяло. Беше стройна и дългокрака, ръбът на нощницата едва покриваше горната част на посинелите й бедра. Можех да видя добре раменете и част от гърдите й, в разтворената цепка на дрехата — кожата бе тъмна и набръчкана. Обгорена и сечена. Дори да не видех лицето й, вече знаех, че това е Ива, нимфата от Тополово.

— Извадили са я от водата, преди да подпухне — каза баща ми. — Иначе щеше да я видиш в много по-лошо състояние.

Погледът ми оглеждаше тялото на нимфата и се питах какво цели демонът, представящ се за Яред Радан. Знаех, че Ива е мъртва, та тя едва ли не бе издъхнала пред очите ми. Не можех обаче да изпитам чак толкова жал към нея — именно на нейното проклятие дължах всичките си перипетии и цялата болка, която бях понесъл.

Светна нова лампа и разкри поредната маса до Ива. Тънките крайници, спокойната усмивка, тежките клепачи, аристократичната шия — Ирина бе олицетворение на всичко красиво, което бях изгубил. Нямаше право да ми я показва, не и той, човекът, който бе отнел живота й. Изревах от ярост и опитах да помръдна стола.

— Защо? Защо ми я показваш? — изкрещях аз в лицето му. — Искаш да ми натриеш носа с това, което съм обичал и съм изгубил? Точно ти ли? Това ли е моят ад, татко, да ми навираш жената, която уби само за да спазиш принципите си?!

— Аз съм я убил? — по лицето му премина сянка, след това изчезна. — О, да, спомних си и тази част. Лежеше на плажа над Галата. С булчинската рокля. От сватбата й. Същата, която ти си провалил.

— Ние с теб я провалихме, не забравяй! — отвърнах му бясно.

— Да, да, разбира се… Ирина. Почти десет години по-късно. Кой да си го представи. Ирина… — гласът му спадна.