Стефан Стефанов: Трубадур

— Не можеш! — извика той и захвърли свещта. Тя се блъсна в пода, бели лъскави плочки, и пламъчето изчезна завинаги. Яред се отдалечи, чух отново релето, и над мен блесна още една редица лампи, успоредни на тези над труповете.

Едва сега можех да огледам цялото помещение. Подът, както вече бях забелязал, бе покрит с бели квадратни плочки, някои от които — напукани. Стените бяха облепени с подобни зелени плочи докъм средата, нагоре имаше неравна мръснобяла мазилка. Шпакловката на тавана бе напукана, на места липсваше. На отсрещната стена имаше отворено електрическо табло. До него стоеше Марски, сякаш от плът и кръв.

— Дадох ти половин час, Радан, и резултатът е нулев — рече Марски на баща ми.

— Моля ви, нека опитам още нещо! — рече с настойчив и притеснен глас господарят на убийците, все едно бе някаква мижитурка.

— Отвън чакат хора, които ще го накарат да говори! — продължи Марски. — Бях достатъчно търпелив.

— Господин Марски, разбирам колко трудно ви е било да осигурите всички тези тела — започна благо Яред. — И че се притеснявате за племенницата си, но нека довърша! Разберете ме! Първородният ми син Емир бе убит при безредици, съпругата ми почина при раждането на този, дъщеря ми Джехане се самоуби, не мога да ви оставя просто така и последното си дете…

— Що за глупости! — креснах аз. — Джехане е жива! Видях я там при Херцога!

Знаех си, че тези чудовища ще опитат още нещо, подозирах, че мнимият им спор целѝ да ме заблуди и подведе. Тук обаче ги бях хванал неподготвени — да, всички онези жени на масите бяха загинали покрай мен, но Джехане не бе сред тях — сега се наричаше Сибила и интригантстваше с Андрей Благовестов Херцога.

Яред се обърна, свали качулката си и ме погледна тъжно. Господи, какъв добър актьор!

— Сине, само това не се връзваше в историята ти. Колкото пъти и да я разказваш, Джехане все се появява някъде там, маргинализирана, но жива. Осъзнай се! Сестра ти се хвърли под гумите на камион след онова, което сторихте!

— Лъжец! — отвърнах му с прегракнал вик.

— Осъзнай се! Излез от измисления си свят!

— Къде е тялото й, мръснико, къде! — извика на свой ред Марски и се втурна към мен. Грубите му ръце разтресоха раменете ми, а слюнката; излетяла между подутите му сладострастни усти; се лепна по лицето ми.

Яред скочи към него и се опита да го спре, но Марски, който бе много по-едър, се отърси от баща ми без усилие. Ръката му се отдръпна за момент, после се стовари в тежък юмрук върху лявото ми око.

— Къде е Диана?! — изкрещя той в лицето ми. — Къде е Диана? Къде си я убил?!

Болката се спускаше като покров върху ми. Морето от мисли бушуваше бясно в главата ми. Черепът ми щеше да се пръсне. Какво искаха тези?! Защо в Ада нямаше огнени реки и стотици демони, а само двама стари безумци?

— Емир, събуди се! — продължаваше Яред. — Стига с тази игра! Кажи му къде е тялото и да приключваме! Достатъчно болка преживяхме!

— Джехане… — промълвих аз. — Грешиш, Яред, аз я видях, говорих с нея…

Той обаче хвана главата ми и я притисна към гърдите си въпреки опитите на Марски отново да ме удари. Усетих как нещо капе по темето ми. Сълзи?

— Мъртва е, сине, приеми го! Не си говорил с нея, въобразил си си! Заради нейната смърт се стигна дотук! — говореше ми той и галеше главата ми.

Чух гласа на Марски, понеже не го виждах заради баща ми.

— Не ме интересува семейната ви драма, Радан! Искам само едно — да открия тялото на племенницата си. Не го ли каже на теб, ще го изпее през кръв на хората ми!

— Кажи му, сине, Трубадур, както там искаш да те наричам, кажи му какво си направил с Диана! — гласът му хриптеше, накъсан от сълзи. — Знаем, че си я убил, изчезнала е още на първия ден в Тополово. Кажи му и ще ни остави на мира!

Тополово. Искаха да ме върнат там, където бе започнало всичко. Ако Диана не ме бе закарала в проклетото Тополово, животът ми нямаше да тръгне по този път. Онези, които лежаха сега студени върху металните маси, щяха да са живи. Аз все още щях да свиря из столичните заведения, далеч от Яред Радан и останалата криминална паплач, с която се бях сблъскал.

Идеше ми отново да отрека, че разбирам за какво говорят, рискувайки да отнеса още някое кроше, а че и нещо по-лошо, появяха ли се хората на Марски. Ала ме измъчваше нова мисъл — този Яред твърдеше, вече за трети път, че Джехане е мъртва. Не можеше да е истина, та аз бях говорил е нея! Видях я, пипнах я дори! Лудост ли бе всичко това? Адът, който си бях изковал, бе хаос от реалност и измислица? Идеше ли последното изпитание, преди да открия Диана?