Стефан Стефанов: Трубадур

— Хайде да те видя, твое височество! — изкрещя Лемет. Тя повдигна девойката, изправи я до стената и заклини долния край на дръжката между плочите на пода.

— Не, не, не, предавам се! — пищеше Аурелия.

— Да живее Кралицата! — изрече майка й тържествено, провря ръцете си зад бедрата на дъщеря си и се отпусна с цялата си тежест. Крещящата Аурелия се смъкна надолу по протежение на боздугана, от устата й бликна кръв, ноктите й раздраха раменете на майка й, а тялото й се разтресе в агония.

Лемет се спря едва когато един от шиповете на боздугана разкъса кожата на гърлото на дъщеря й. Аурелия изживяваше последните си мигове. Очите й се стрелката между мен и майка й, със сетни сили тя протегна ръка към мен, но аз останах безучастен свидетел на превъзпитаването. И тя издъхна. Ръката й увисна за секунда, след това се отпусна до тялото. Маховете й замряха. Конвулсиите престанаха. На семейния спор бе сложен край.

Лемет се изправи и избърса потното си чело. По гърдите и корема й се стичаше прясната кръв на детето й. Кралицата ми се усмихна.

— Благодаря ти още веднъж, Трубадур. Без теб това нямаше да е възможно.

— Моля — отвърнах тихо аз. Част от силите ми се бе възвърнала, но все още едва се държах на краката си.

— Мисля, че една баня ще ми се отрази добре — рече Лемет и се запъти към кръглото басейнче. Аз отидох до леглото и освободих Надя.

— Какво, за бога, се случи? — попита ме тя с невярващ поглед.

— Дребна семейна разправия — отговорих й аз.

— Трубадур, все още ли искаш да слезеш там долу? — долетя гласът на Лемет зад гърба ми. Обърнах се — тя бе отмила кръвта от себе си. Беше просто прекрасна.

— Да — казах аз. — Но някак си не усетих нищо по време на съвкуплението ни.

— Естествено, защото те излъгах! — усмивката й беше прелестна. Сърце не ми даваше да я стисна за изящната шия, а ръцете ми вече се надигаха. Лемет се приближи и хвана ръката ми.

— Портите ще се отворят само за мен, не помниш ли? Ако се опиташ да проникнеш сам… — тя се замисли. — Не те чака нищо добро, да речем.

Тя погали с длан лицето ми и ме целуна.

— Имахме обаче сделка. Ще си един от малцината смъртни, успели да влязат живи в Ада! — обяви тя. — Идвам с теб, за да се отворят Портите.

Това вече бе нещо друго. Сякаш можех да видя края на перипетиите си. Лемет излезе на балкона и сложи ръка на перилата. Другата протегна към мен.

— Идваш ли?

Аз пристъпих към нея и в този миг усетих как гимнастичката скочи към мен и сграбчи рамото ми.

— Чакай! Ами аз? — изплака тя.

Обърнах се към нея и погалих косите й. Целунах я по топлите и напукани устни и казах:

— Съжалявам… Но навярно знаеш какво пише над прага на адските порти: „Надежда всяка тука оставете…“

Последвах Лемет и стъпих на перилата. Зад мен Надя се свлече на пода и избухна в сълзи. Погледнах я за последно, тя улови погледа ми и протегна ръка сякаш в сетен опит да ме спре. В този миг Лемет ме прегърна през кръста и се оттласна през парапета, право в бездната. Аз се вкопчих в нея и се втренчих в чернотата, която бе на път да ни погълне. Потънахме в нищото и напуснахме Долната земя.

— Събуди се!

Аз отворих очи и изстенах. Светлината се заби като сноп нажежени игли в ретините ми. Отворих пресъхналата си уста и отлепих набъбналия си език от небцето. Стисках клепачи, за да не допусна отново бялата пареща болка до себе си, но някой хвана главата ми и насила отвори очите ми.

— Престанете… — смотолевих едва-едва, но притежателят на ръцете не показа, че ме е чул или че възнамерява да ме послуша. Ръцете ми бяха вързани зад гърба и не можех да окажа съпротива. Единственото, което ми се отдаваше, бе да въртя главата си, но невидимите пръсти я стискаха здраво. Накрая се подчиних и мигайки, приех болезнената светлина.

Оказа се само свещ. Толкова тъмно бе около мен, че пламъчето на свещ, поднесена към лицето ми, бе достатъчна, за да ме заслепи напълно. Напукани и дълги старчески пръсти стискаха долния край на светилото. Продължението им бе неразличимо в мрака.

Аз започнах да връщам усета си — бях привързан към обикновен дървен стол с облегалка. Въжетата опасваха и ръцете, и краката ми. Цялото тяло ме болеше. Опипах с език устните си — долната бе сцепена и подута. Когато поемех въздух през носа, ме прерязваше болка — вероятно бе счупен. При всяко надигане на гърдите ми усещах режеща болка — за пръв път от попадането ми в Долната земя раната, нанесена от ножа на Камила се обаждаше. Последното, което помнех, бе как с Лемет пропаднахме в мрака. Явно падането бе свършило в нещо твърдо. И напук на очакванията ми, бе дяволски студено.